Като се върна, той съобщи, че предложението на княза е прието.
Князът се обърна към Лана с молба да изпее нещо.
— Ще ми позволите ли да ви акомпанирам?
— Ще трябва да се обърнете с тази молба към господин Винтер.
— Моля ви, княже…
Лана се усмихна лукаво на Ернест и подаде на княза свитъка ноти. Князът засвири встъплението и неочаквано го прекъсна.
— Тези своеобразни хармонии звучат твърде необикновено — каза той. — Ще трябва да отделям твърде много внимание при свиренето и не ще бъда в състояние да ви акомпанирам. Как звучат тези акорди?
— За това трябва да попитате самия композитор.
Князът прочете заглавието.
— Ах, това е ваша композиция, господин Винтер? Моля ви, изсвирете ни я. Много искам да я чуя.
Ернест се упъти към рояла. Своеобразните хармонични разрешения… плясъкът на морето… приказно цъфтене… рязък удар… и отново тишина.
Лана запя:
Това беше странна песен — Ернест я бе написал в часа на здрачевината. Тази песен развълнува слушателите със своята неочаквана красота. Князът целуна пръстите на Лана и силно стисна ръката на Ернест.
— Вие сте голям артист — каза той, — простете, че се осмелих да седна на рояла и си позволих да дрънкам. Досега не съм слушал нищо подобно. Като че ли мракът ни погълна всички и само гласът продължаваше да звучи. Кой е написал стихотворението?
— Един от моите приятели.
— В него има нещо руско — тази дълбочина и своеобразна мистика…
Ернест замълча.
Постепенно разговорът премина на други теми. Изнесоха от залата излишните мебели и танците започнаха.
Бледата дъщеря на директора помоли Ернест да й подари тази песен.
Князът не напускаше Лана. Той я засипваше с комплименти и я покани да танцуват. И те се понесоха във вихъра на оперетния валс. Лана не намираше нито минута покой — тя минаваше от един танцьор към друг. Ернест се усмихна иронично.
„Глупаци — помисли той. — Бъдете щастливи, ако тя ви позволява да танцувате с нея… ако бихте знаели… тя е моя.“
И той продължи да слуша разсеяно бъбренето на дъщерята на директора.
От време на време Лана хвърляше учуден поглед към Ернест — учудваше се, че не отива при нея. Но той продължаваше да разговаря с бледата девойка.
Своеобразното сходство му напомни за Елсбет — девойката имаше също такива очи. Той й разказа за мансардата на бляновете — знаеше, че на тази девойка може да разкаже. С Лана никога не говореше за мансардата…
Лана се умори. Тя помоли да не танцува повече и седна на софата. Князът не я напускаше — последваха я рояк мъже.
При дъщерята на директора се приближи докторът и я покани да танцува. Ернест погледна Лана и се усмихна, като видя мъжете, които я заобикаляха. После се упъти с бавни крачки към нея и се поклони. Лана стана и му протегна ръка. Танцувайки, тя му прошепна: „Моето момче…“.
Очите му пламнаха отново.
— Днес твоите очи са печални, мое момче…
— Не… Премина ми…
— И все пак твоите очи са печални… Аз се уморих… време е да си ходим вкъщи…
— Да…
И те побързаха да се сбогуват. Като забеляза, че князът се готви да я изпрати, тя побърза да се обърне с такава молба към Ернест.
Част от пътя преминаха с автомобил. После тръгнаха пеш.
— Ти днес си така мълчалив, моето момче… Нещо те измъчва…
— Нищо…
Тя отключи вратата и запали светлината. Той стоеше до нея, зад гърба й. Като отметна назад глава, тя го привлече с ръка и се притисна към него в дълга целувка. Той си спомни за Елсбет и в него нарастваше желанието да се съпротивлява.
Но после почувства как сладостната мъгла надви желанието му.
На следната сутрин, след като се изкъпа, той се прибра вкъщи. Беше недоволен от себе си. Намери писмо от Фриц. Със стремително движение отвори плика. Аромат на родината… на бащиния дом го лъхна от този плик… Фриц пишеше за последните събития, за Елсбет, за всичко. Той пишеше, че всички биха се радвали много на неговото идване… Родината… Пред Ернест отново застана сладостният образ на Елсбет… толкова ясен и сякаш осезателен… той улови в мисълта си желание да протегне ръце към нея… Отново в него зазвучаха камбаните на родината… Реши в най-близките дни да замине при Фриц.