— Предател… Негодник! — изхриптя той, опитвайки се да мисли за Елсбет. Той се притисна до прозореца и простена: — Фриц… Елсбет… — И отново: — Фриц… Елсбет…
И почувства как ръцете му слабеят, как неговите уморени от безсънната нощ очи възжелаха онази, която му се усмихваше греховно… И изпълнен от страст, от презрение към себе си и ярост, той се хвърли към писалището и извади от чекмеджето кинжал…
Луната погледна иззад облак и озари с бледа светлина стаята. Ернест видя в ръцете си блестящата стомана и с горчива усмивка я запрати настрана.
— Страхливец… Страхливец… Подъл страхливец… — шепнеше той, презирайки се. — Върви сега… — И той усещаше как в него нараства ново, непознато чувство.
Сякаш гонен от някакви сили, той изскочи на улицата и хукна към Лана.
Вратата още не беше заключена. Той изтича по стълбата и влезе в квартирата — забеляза светлина в будоара. С рязко движение отдръпна портиерата. От спалнята струеше червеникава светлина. Лана лежеше на отоманката. Нейното голо тяло беше едва покрито със зеленикаво копринено покривало. Косите й бяха разпуснати и като тъмен поток заобикаляха лицето й.
Ернест се спря на прага. Широко разтворените му очи жадно поглъщаха разкрилата се пред него картина.
Лана вдигна глава и бавно каза:
— Скъпи мой… любими… Така тъгувах по теб… Ела при мен… — и тя му протегна ръце.
Ернест не очакваше това. Той мислеше, че ще го посрещнат с ирония и присмех. Само това не очакваше…
Той се хвърли към нея и падна до краката й.
Нещо се мярна в очите на прекрасната жена, за миг те пламнаха в гордо тържество.
— Ти ще останеш завинаги с мен, любими, нали?
И без да повдигне глава, той простена:
— Да…
И тя се усмихна… Нейната усмивка беше изтъкана от греховност, печал и сладостно томление… И като докосна зеленото покривало, тя покри и него, и себе си.
Единадесета глава
Над мансардата на бляновете сияеха звезди.
Снежна пелена беше закрила таванското прозорче. И в мансардата бе станало още по-уютно и по-печално. Топлата светлина на лампата придаваше на всичко изражение на покой и дори суровата маска на Бетховен гледаше по-весело.
Елсбет пееше. В ъглите се таяха здрачевини, на фона на които загадъчно просветваха раковините и разноцветните камъчета.
Зад прозореца валеше сняг и се чуваше как снежинките се трупаха зад стъклото на прозореца. Чаят приветливо димеше в чашките и картините на стената се усмихваха.
— Кажи, вуйчо Фриц, защо на твоята маса има бели хризантеми? Та това са цветята на мъртвите.
— Не зная. Почувствах желание да ги купя. Те са тъй хубави… знаеш ли, те ми напомнят снега. Те напомнят за много неща. Случих на богат живот… без да се гледа на страданието, животът ми беше богат и прекрасен…
— Защо заговори за това, вуйчо Фриц?
— Цветята ме накараха.
— Днес ти си някак тържествен. Остави мрачните мисли. Помисли за идващата пролет.
— Да, бих искал да преживея още една пролет… да събирам червения мак… червените макове… ослепително лекомислените цветя… и рози… Светът стана по-тих, Елсбет.
— Но и тишината не е лишена от живот.
— Аз не я чувствам. Сякаш се готвя за дълъг сън. Имам едно желание: да умра красиво!
— Вуйчо Фриц…
— Да, дете мое… да умра леко, весело… да премина в небитието без тежки мисли… Краят трябва да бъде такъв, какъвто е и животът, без горест, без радост, пълен с онази лекота, която е била присъща на древна Гърция и в която има всичко: и тържество, и отрицание…
Той взе парче тебешир и написа на масата:
Краят трябва да бъде радостен.
— Остави мрачните мисли.
— Как странно е нареден светът, Елсбет. Някога ти дойде при мен да търсиш подкрепа и утеха, а сега ролите са разменени. Ти израсна, Елсбет, и стана жена. В последните месеци ти израсна много. Ернест не ще те познае…
— Ернест… — прошепна тя.
— Отдавна ли не е писал?
— Отдавна.
— Това е временна криза.
— Или край.
— Криза, това е криза, Елсбет.
— Да, вуйчо Фриц.
На стълбата се чуха стъпки. Засипани от сняг, влязоха Паула и Фрид. Паула носеше сняг с намерение да го хвърли върху Фриц, но когато той се предпази, тя го пусна във врата на Фрид.