След час дойде човек и донесе рози. Сложиха ги по вазите. Поставиха рози и около леглото по желание на Фрид, стоящ до печката.
Привечер Фриц се събуди и се огледа.
— Къде съм? — попита той.
Видя цветята.
— Рози… — каза той, — рози… още веднъж видях рози.
Те се струпаха около леглото му.
— Днес е рожденият ден на Лу — каза той със слаб глас. — Донесете белите свещи и ги запалете.
Елсбет постави свещите пред портрета, обвит с рози.
Свещите заблещукаха и хвърляха наоколо невярна трепетлива светлина. И изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните трепнаха в усмивка…
— Приближете леглото, искам да я видя.
Изпълниха волята му и той не сваляше очи от портрета.
— Запалете свещи… повече свещи…
Мансардата на бляновете беше напоена със златиста мека светлина.
— Къде е Ернест?
— Ще дойде.
— Да. Ернест трябва да дойде. Елсбет, мисли за него… Донесете вино… от тъмното… червеното вино… шест чаши… по-скоро… — шепнеше той, като се надигна с мъка.
Елсбет постла покривката върху масата…
— Шест бокала… един, два, три, четири, пет, шест… Да, да, един за Ернест и друг за Лу… — Той помилва розите и като откъсна няколко листенца, хвърли ги в бокала на Лу. После с треперещи ръце разля вино.
— Деца… дойде времето… аз трябва да ви напусна… тежко ми е… послушайте ме… не търсете щастието в света… щастието е у вас… бъдете верни един на друг и продължавайте да вървите напред. Аз съм във всичко, което ви заобикаля… всичко… всичко… всички са ваши братя… дървесата… пустинята… морето… облаците при заник-слънце… във всичко има хармония и красота… вечна красота… слушайте неземната музика… на природата… Трябва всичко да се разбере… и всичко да се прости… За последен път скръствам ръце… и ви казвам… на вас, оставащите в този свят: бъдете верни един на друг!… Изпийте виното… това ще бъде вашата клетва за вярност… клетва за живота и смъртта…
Сълзи падаха във виното, но те го изпиха, пресушиха бокалите до дъно.
Фриц пое с труд дъха си и тихо продължи:
— Останете заедно — търсете подкрепа един в друг. Принасяйте се в дар! Не чакайте благодарност! Принасяйте в дар духовните ценности — те са толкова малко на този свят. Понякога от една добра дума може да има повече полза, отколкото от златото. Търсете пътя към човека… и вие ще намерите неоценими съкровища… Животът е прекрасен… И човек е добър… Мансардата на бляновете… оставям я на вас… Лу!… — И той задиша по-често. — Скоро свещите ще догорят… и ще настъпи краят…
Той се отпусна на възглавницата.
— Елсбет…
Тя се наведе към него.
— Песента… нейната песен…
И Елсбет запя едва чуто, гласът й беше препълнен от сълзи:
Стъмни се. Свещите озаряваха ласкаво челото на Фриц. И в неговите черни мечтателни очи прозираха пламъчетата на неземен покой.
— Лу… — прошепна той, — Лу…
И сякаш с лъчите на залязващото слънце песента озари мансардата. Думите звучаха:
От полумрака се носеха сдържаните ридания на Паула и Фрид.
— И ние сме други, а не както преди…
Фриц заспа.
Свещите пращяха. Зад прозореца леко се стелеше снегът.
И Фриц започна да бълнува отново…
— Черната птица… какво иска черната птица?… Тя лети над моята глава… Главата ми гори… Лу… черната птица… Ернест… къде си ти?… Ти си длъжна, Елсбет… той е все още твой… ти си длъжна да простиш, Елсбет… да простиш… Нали прошката — тя е единственото, което приближава човека до Бога… той се бори… ти си длъжна да му се притечеш на помощ, когато той те повика… обещай ми, Елсбет…
— Да, да… скъпи вуйчо Фриц… — Тя се притисна до леглото и целуна ръцете му.
Но той не чуваше.
— Аз искам… аз винаги исках… Изморени са нозете ми… изранените нозе… толкова много ходих… умийте моите нозе, деца…
Той продължи да говори така и те донесоха вода и грижливо измиха нозете му.
Той умираше.
— Песента… песента… Лу… — И той изгледа Елсбет, но не я позна.
И тя, сдържайки риданията си, запя. Неочаквано той се изправи и каза с ясен, звънлив глас: