— Пеперудки… Хората… Кой не се изгаря върху огъня на съдбата…
— Разкажете нещо от вашия живот — помоли Елсбет.
Фриц погледна свещта.
— Казваха я Лусил… Но я наричаха Лу… Погледнете този портрет — ето, такава бе тя в действителност. Беше прекрасна. Срещнах я при една разходка в есенна вечер. Тя беше пристанище за кораба на моята тъга, нейните очи станаха звезди, които озаряваха моя път; душата й стана мост, съединяващ всичко разбито в мене.
Ние преживяхме чудесната пролет и знойното лято, като се прислушвахме в шума на нашата кръв. Есента ни върна на земята. Аз бях болен — имах туберкулоза, бях беден. Тя беше годеница на прекрасен човек, който я обичаше твърде много… И ние се разделихме — тогава мислех, че ми е отсъдено да преживея още само няколко години — можех ли да свържа нейното чудесно разцъфтяване с моето печално съществуване? Наскоро след това ми се удаде да продам няколко картини и заминах, защото не можех да я забравя. Когато след няколко седмици, не издържайки раздялата, се завърнах, узнах, че и тя не е съумяла да преломи себе си. Скъсала със своя годеник и със семейството си и решила да дойде при мен, без да гледа на моята бедност, болест и против волята на своето семейство. Не ме намерила и се върнала вкъщи. Там се разболяла. Последните й думи били изпълнени с любов и нежност. Тя ме зовяла. Така ми каза нейната майка. Когато отидох при нея, върху гроба й цъфтяха червени рози. Повече не я видях никога… Не мога да я забравя. Без нея животът ми е измамлив сън. Едничкото, което ми остана — това са сумрачните часове, когато пред нейния портрет горят свещи и придават живот на нейния образ. И тогава нейните очи отново се запалват с блясък, аз виждам как трепва милата уста и слушам как любимият глас шепне отдавна отзвучали, скъпи за моето сърце думи. Отново виждам миналото и всичко в мен пее старата песенчица:
Той замълча и погледна Елсбет. Здрачините изпълниха мансардата и сиянието на свещите образуваше около главата на девойката златист ореол.
Елсбет плачеше, съзерцавайки портрета на покойната.
Обхвана я страх, тя чувстваше как в пулса й звънеше думата минало.
— Колкото и високо да ни издига щастието — към звездите, към слънцето, настъпва време, когато идва неговият край, за да остане само съжалението за загубеното. Вечно да желаем да не настъпва никога времето на разлъка и вечно да се разделяме — такъв е законът на съдбата. Цял живот да се борим, да страдаме, да тържествуваме — и като стигнем до края на пътя, да се намерим в самота. И да слушаме песента на ластовичките:
Фриц говореше бавно.
— Тя имаше нежен глас. Като се възвърнах отново към живота, не изпитвах повече никакви желания… Като не исках да живея само растителен живот, събрах около себе си младежи и желаех да им бъда полезен. Това не е голямо поле за дейността на оногова, който иска да принесе полза на човечеството, но на повече не съм способен и за нищо по-голямо не съм призван. Аз се опитах да помогна на младежите да намерят себе си. И те станаха за мен нещо скъпо. И така минават моите дни един след друг, докато богинята на съдбата не скъса нишката на живота ми и не ме обвие гробният мрак.
Стъмни се.
У Елсбет звучаха никога неслушани от нея мелодии. У нея растеше желанието да се довери на този човек, да му разкаже всичко. Тя жадуваше да намери у него разбиране и човешко съчувствие.
Тя стана и протегна ръка на Фриц. В гласа й звучаха сълзи.
— Позволете и на мене да бъда с вас… аз искам да ви помогна… помогнете ми… животът крие в себе си толкова странности…
Фриц я погледна.
— Елсбет — каза той, — ти толкова много ми напомняш за нея. Аз почувствах, когато първи път чух твоя глас, че ти си в мене… Мой скъп приятел…
— Благодаря… благодаря ви… — извика поривисто Елсбет.
— Не така — каза Фриц, — моите приятели казват иначе. Или ти искаш да бъдеш изключение? Моите приятели ме наричат вуйчо Фриц.
— Вуйчо Фриц… — прошепна замислено Елсбет.
Той докосна с устни челото й.
Свещите озаряваха портрета на стената и изглеждаше, че в очите на портрета се появи отблясък на живота, като че устните трепнаха и се усмихнаха…
Трета глава