— Къде се загуби вуйчо Фриц? — запита Паула и като поклати капризно главица, внимателно постави във вазата люляка.
— Той ще дойде — усмихна се Фрид, — току-що си дошла тук и вече изгаряш от нетърпение. Аз чакам вече цял час.
— Вратата отворена ли беше?
— Заключена, но ключът бе оставен.
— Нали той знае, че ние идваме в петък. Ах! — размаха тържествуващо бележника тя. — Тук е записано нещо…
— Наистина ли?
— Разбира се! Стоял си цял час и не си обърнал внимание. Фрид! Затова трябваше тук да дойде момиче. И вие си позволявате да се наричате венеца на миросъзданието! И така, тук има започнато стихотворение… после: „Скъпи деца, аз съм принуден да отида в града за захар за чая, за цинобър и кобалт за палитрата и бонбони за лакомката Паула. Кексът и маслото са на масата. Къде се намират захарта и чашките вие знаете. Настанете се по-удобно. Фриц“.
— Лакомка, това си ти — каза Фрид.
— Аз? Но… Този вуйчо Фриц! Аз съвсем не съм лакомка! — извика възмутена Паула, като чоплеше кекса.
— Разбира се, не — потвърди Фрид и й подаде подноса с бисквити.
— Фрид, ти имаш отвратителен характер! — И тя тропна с крак. — Все заради това, че дружиш с Ернест, той никак не може да отвикне да злослови. Аз съм вече на осемнадесет години, време е да запомниш това! Вече съм жена, а не момиченце.
— В това никой не се съмнява.
— Не… Ти се съмняваш в това — или се отнасяш с мене като с дете.
— Смирено моля за прошка, госпожо!
— Ти се подиграваш с мен!
— В такъв случай прости, Паула, ти си наистина възрастна дама.
— Наистина ли?
— Наистина.
Тя се разсмя звънливо.
— Отлично! Фрид, глупчо, аз съвсем не искам да се представям за дама!
Фрид се учуди.
„Иди и разбери това дългокосо създание“ — помисли той.
— Фрид!…
— Какво?
— Утре ще отидем да се къпем. Разбрано, нали?
— С удоволствие, Паула. И ще си поплуваме?
— Разбира се. Колкото повече успеем да прекараме на слънце и във водата, толкова по-добре! Ах, Фрид, колко хубаво е, когато имаш възможност да хвърлиш всичко от себе си и да се изложиш под слънчевите лъчи! И помисли си, аз разказах за слънчевите бани на една моя приятелка и тя намери това за неприлично. Всъщност такава порода хора още съществува.
— Да, съществуват хора, които си въобразяват, че телата им са греховни!
— Грях! Това е най-хубавото, което съществува в света. Вуйчо Фриц също винаги казва, че не трябва да се срамуваме от нашите тела — трябва да им се радваме. Той сам обича красотата, той е жрец на красотата! Ако аз някога се омъжа, това ще бъде за някой човек като вуйчо Фриц! Но втори такъв не ще се намери!
— Ти знаеш ли, че той е започнал да работи над голямата си картина? Намерил модела.
— Знам, господине. Това е моята приятелка от училището Елсбет Хайндорф.
— Тя е твърде своеобразна.
— Разбира се.
— В това няма нищо чудно, щом е твоя приятелка.
— Водата още ли не е завряла?
— Завира.
— В такъв случай дай чайника. И донеси чашките. Нека вуйчо Фриц няма основания да твърди, че ни е домързяло.
И Фрид добросъвестно се зае да нарежда съдовете по масата, докато в същото време Паула приготвяше чая.
— Ах, Фрид, ти правиш всичко не така както трябва! Постави цветята тук — от естетична гледна точка може да си прав, но не и от практична. Ах, вие, глупави мъже, какво бихте правили без нас!
— Ти си права, Паула, без вас животът би изгубил смисъл — прозвуча до вратата нечий смеещ се глас.
— Най-сетне, вуйчо Фриц! Покажи какво си купил. Тебе сигурно пак са те излъгали. Ах, вие, мъже!
Тя въздъхна и се зае да разпределя покупките на Фриц. Между това Фрид се ръкува с Фриц.
— Работи ли, Фрид?
— Нищо особено. Днес следобед отидох да се разходя и направих няколко скици на старата катедрала. А след това лежах на слънце в Солерберг и мечтах?
— И това е работа, Фрид. Невинаги работата е творчески процес; възприятията от онова, което ни заобикаля, е също не по-малко важно занятие. Има активна и пасивна работа.
— Аз гледах облаците… облаците… странстващи, винаги променливите облаци. Облаците и живота… винаги променливи… безпокойни и прекрасни…
— Не казвай това в присъствието на Ернест, защото когато му се случи неудачен ден, той ще започне да говори за незрелите момински мечти…