— Вуйчо Фриц, помогни ми. Изпъди го вън!
— Но, Паула, той говори истината.
— И ти ли го подкрепяш?
— Не, но той ти прави комплименти. Трябва само да се вслушаш в неговите думи. Млада дама с плетеници и с къса рокличка — това е възхитително.
— Да… това е така… но… — И тя замислено пъхна пръста си в устата. — Ти сериозно ли предполагаш това, Фрид? В такъв случай да не се караме. Вуйчо Фриц, аз ще имам нови дрехи. Мама каза да ни помогнеш да изберем плат. Съгласен ли си?
— Разбира се. Какво ще кажеш за нещо синкаво-гълъбово?
— Вече имам…
— А бяла коприна?
— Ах… бяло…
— В такъв случай черна коприна и газ… нещо особено. Широки ръкави с разрез — също като крила. Ще ти направя скица.
— О, ще бъде чудесно!
— Какво би било с жените, ако не съществуваха дрехите? — въздъхна Фриц.
— Това ни се случва, когато правим слънчеви бани.
— Вие пак ли искате да отидете там, деца?
— Да, вуйчо Фриц, вече е топло.
— Отлично! Слънцето пречиства телата и душите.
— Довиждане, вуйчо Фриц!
— Останете още малко тук, деца.
— Не, не, ти трябва да работиш. Довиждане, довиждане… — И тя изхвръкна от стаята.
— Колко е пъргава — каза Фриц. — Днес ще има старогермански хороводи. Иди там.
— Добре! Довиждане, Фриц.
И Фрид с широки крачки тръгна след Паула.
Стана тихо.
Слънцето, което погледна в мансардата, оцвети пода със златисти петна. Фриц натъпка лулата си и като постави на масата пепелницата, прилична на антична метална ваза, запуши.
Следейки гълъбовия дим, си помисли: от тази чаша пиха с Лулу в последната вечер вино. Нямаше повече чаши, пък и те не искаха. Това беше, когато тя дойде при него преди годежа и като обви шията му с ръце, прошепна: „Любими… аз не мога…“
Тогава в неговите очи блеснаха сълзи и той каза: „Остани… остани при мен…”
И все пак се разделиха — бяха длъжни да се разделят.
Проникнати от трепета на раздялата, вдигнаха чашата с пурпурното вино към небето, към светлите звезди, възнасяйки заедно с нея и своята любов и болка.
Фриц остави лулата си настрана и отиде в ателието.
Започна да работи.
Часовете минаваха. Той не чуваше нищо, цял потъна в работа. Най-сетне тъмнината го застави да остави четката; потърка с ръка челото си и погледна създаденото. Доволен, премести молберта на мястото му и като подсвиркваше тихо, взе шапката и бастуна си и напусна ателието.
Над главата му тихо шумяха кестените.
Фриц се завърна след един час.
Зад прозореца над земята бавно припадаше нощта. На вратата се почука.
Като предполагаше, че това е някой от неговите млади приятели, извика:
— Влез!
На вратата се обрисува висока стройна фигура и нечий ясен и звънлив глас каза:
— Добър вечер, господин Шрам.
Фриц скочи от мястото си.
— Каква радост, госпожо!..
— Не ви ли попречих?
— Само ако отново бихте поискали да си отидете.
— В такъв случай не съм ви попречила. Вие ми разказахте толкова за вашата „мансарда на бляновете“, че в мене се събуди любопитство…
И като подаде на Фриц своето копринено манто, тя се огледа наоколо. Фриц я гледаше. Меката коприна в свободни линии падаше по нейното тяло.
Ослепителната мраморна белота на тялото сияеше в деколтето на дрехата, а и над матовия блясък на бисерната огърлица се издигаше прекрасна глава, увенчана с тежка корона от тъмна коса.
— Вие не сте преувеличавали, господин Шрам — наистина това е стая на бляновете.
Фриц приближи едно от креслата и тя се отпусна върху мекото седалище.
— Вие ще пиете тази вечер чай с английски бисквити — със сладко няма да ви нагостя. Ще получите… помислете — вишни, макар сега да е май. Изпрати ми ги един приятел от Италия. И после ще запушим. Съгласна ли сте?
Тя кимна с глава.
— У вас има толкова тишина и покой, господин Шрам. В наше време това не се среща често. Всичко се е устремило в гонитба подир щастието и златото. Трябва да добавя, че това не е едно и също, но понякога тези две цели съвпадат. Вие постигнахте ли своето щастие, господин Шрам?
— Щастие ли е, ако разбираме под щастие известната мисъл от песента — „Да си щастлив — значи да бъдеш доволен…” Може това да е правилно по отношение на болшинството хора. Но за нас, изтънчените натури, за хората с по-тънки възприятия, щастието се заключава в известен душевен покой. Това като че ли съответства на общоразпространеното схващане за щастието и все пак не е същото. Удовлетвореност и доволство може да настъпят и без борба. А мир постигаме само след жестоки борби и страстни търсения…