— Да… — отговори Елсбет. — Та ето какъв бил Ернест Винтер, за когото тъй много ми е разказвал Фриц. — За миг тя затвори очи. Сама не знаеше какво я подбуди да направи това. Някаква вълна я връхлетя и тя почувства лека неувереност в себе си.
— Вие дойдохте и донесохте със себе си пролетта. Моля ви, седнете в това кресло, иначе не може — този стол по традиция принадлежи на Фриц. Това разкошно седалище, покрито с тежка копринена материя, е тъй живописно — в него има нещо от великолепието на трона и то винаги е било предназначено за мен. Това не е нищо друго освен дървено сандъче, върху което е поставена копринена покривка. На нашите гости обикновено се пада да стоят върху сандъче за въглища. Ако вие бихте се осмелили да погледнете в него, като махнете настрана покривката и вдигнете края, ще видите черни диаманти. Макар нашето състояние да се увеличи, ние не се решихме да изменим нашите традиции и в мансардата всичко си остава неизменно. Едничкото, което си позволихме, е да вземем за нуждите на нашите гости плетено кресло. Всичко, което се намира в мансардата, има своето предназначение — това е нашият приказен прозорец. Имаме го само от една година.
Вижте това таванско прозорче — нощем през него се виждат звездите. Колко поезия има в таванското прозорче! На стената, около прозорчето, е нарисувано гълъбово небе и златни звезди. Звезди и сърца. И на всяко сърце е написано име — някакво име, напомнящо за някое скъпо същество.
Тук към края, по-близо до лунната светлина, вие виждате бледо сърце — то е във венец от червени рози. И върху него ще намерите име: Лу… ето. — И той посочи портрета… — Той я обичаше много.
— Той ми разказа за нея — прошепна Елсбет.
— В такъв случай той храни към вас доверие. Всичко ли ви разказа?
— Всичко.
— Това е твърде много. Досега той е разказал всичко само на мен. На останалите е известно само, че я е обичал много. И че тя не е жива. Едно стихотворение, написано тогава, говори много. Искате ли да ви го прочета?
Елсбет кимна с глава.
— Написах това в щастлива минута.
— Може би при случай ще ми дадете това стихотворение?
— На драго сърце. Фриц го има записано. Ще му кажа да ви го даде. Ето го и него.
Фриц влезе.
— Добър вечер, мила Елсбет. Вие, надявам се, вече сте се запознали, нали?
— Да — отговори Ернест, като се усмихна.
— През пролетта запознанствата се завързват много по-лесно, отколкото през всяко друго време на годината — каза Елсбет. — Чувстваш се сроден на другите хора и човек е по-доверчив.
— Ти си права, а в пролетта на живота това се изразява още по-ярко, отколкото в заника на дните.
— Така. Ето вишни за Елсбет, а за Ернест египетски папируси. Разположете се по-удобно.
Елсбет се намести в креслото и започна да яде зрели вишни.
— Елсбет, какво хубаво си преживяла днес? Трябва всеки ден, какъвто и да би бил той, да се преживява нещо прекрасно. Честичко аз се запитвам вечер: какво хубаво съм преживял днес? И трябва да призная: колкото и скверен да е бил денят, все пак в него е имало нещо малко слънчево-ясно. И затова ще започна от себе си. Днешният ден ми донесе голяма радост: той ми донесе моя Ернест!
— Мили… — прошепна трогнат Ернест й стисна ръката му.
— А сега е твой ред, Елсбет.
— Днес преживях много. Но най-хубавото ми се случи тази вечер, когато бързах по насипа близо до езерото. Залязващото слънце златеше с приказно сияние върховете на липите. Беше тихо. Шумоленето на дърветата се съчетаваше чудесно с блясъка на водата при залязващото слънце. Всичко, което ме заобикаляше, беше тъй красиво, че у мен се появи желанието да заплача. А след това…
В края на насипа се спрях и започнах да се любувам на зелената алея. И видях в зеленината малка пееща птичка; тя се приближи към мен и ме погледна с малките си черни очички. И после… Видях една стара жена. Тя беше уморена, лицето й бе набраздено и водеше за ръка малко дете. Детето носеше няколко полски цветя. То възкликна: „Мамо, какви хубави цветя!“ И ги подаде на майка си. Майката се усмихна. О, Фриц, ако ти бе видял тази усмивка! И аз разбрах: светът е тъй хубав!
И тя скръсти ръце.
Ернест почувства, че думите на девойката го завладяват.