— Да не мислите да ми предложите лула? — възмутено забеляза тя, но долови смеха на Фриц, разбра кой е виновен за тази шега и го заплаши с пръст.
— Вие пушите ли? — обърна се Фриц към Елсбет.
— Не, и не обичам, когато жените пушат.
— Вие сте права. Не всички жени имат право да пушат. Ето вие например не би трябвало да пушите.
— Какво ви шепне той там? — извика търговската съветничка, подозирайки, че Фриц се готви да се пошегува с нея.
— Ние говорехме дали жената трябва да пуши…
— Трябва да се предполага, че не всички художници ще се съгласят с мнението ви по този въпрос…
— Не… но аз все пак разрешавам този въпрос от гледището на художника.
— По какъв начин?
— Всеки може да пуши различно.
— Пушейки, обвиваш околните със синя мъгла — каза домакинята.
Съветницата се разсмя.
— Затова мъжете пушат толкова много, нали, господин Шрам?
— Много вярно. Пушенето за мъжа е също такава потребност, както кокетството за жената.
— А вие предполагате, че ние не чувстваме прелестта на тютюна ли? Че сме лишени от възможността да се наслаждаваме от него?
— Не, вие можете да оцените тютюна по достойнство, но от всичко това жената може да се отучи в зависимост от това дали тя смята, че това й подхожда или не.
— В такъв случай на мен пушенето ми подхожда — усмихна се съветничката.
— Аз казах: „която смята“. Това още не значи, че това и в случая е така.
— О, маестро, вие говорите ужасни работи!
— Целият въпрос, дали жената има право да пуши се свежда до едно: има ли право да пуши оная жена, която кокетничи.
— Отлично — каза съветничката и се протегна. — Жената с лице на мадона не бива да пуши. Това е неестетично. Но демоническият тип жени могат да изглеждат много привлекателни с папируса в уста. Изобщо казано — брюнетките по-скоро могат да си позволят пушенето, отколкото синеоките блондинки. Собствено жената познава това инстинктивно. Затова на юг има много повече страстни пушачки, отколкото на север.
— Аз не пуша — каза Елсбет.
Отдалече през отворения прозорец долетя песен.
Разговорът мина на други теми. Фриц мечтателно се облегна на стола и впи поглед в разстилащия се пред него син дим.
Той мислеше за своята незавършена картина, която стоеше на триножника. Картината трябваше да се нарича „Избавление” и представляваше човек, убит от съдбата, нежно милван по косите от притисналата се към него девойка.
За мъжа той беше намерил модел и сега очакваше, че ще му попадне подръка и момичето, което щеше да му позира за фигурата на девойката. Искаше да създаде нещо хубаво и светло, но образът още не беше определен. Тя трябваше да носи нещо в ръцете си: светлина, добро, радост. Той погледна Елсбет — тя можеше да бъде това тихо, съсредоточено в себе си същество, което носи радост. Нейният нежен профил на тъмния фон на гоблена приличаше на тиха приказка от Айхендорф.
Девойката едва беше навела главата си.
Фриц се сепна. Това именно той търсеше. Наведе се. Чертите, израза на лицето й — ето какво търсеше той. И реши да поговори за това с госпожа Хайндорф.
Отдал се на мечтите си, той не слушаше разговора. Младият поет, който досега съсредоточено мълча, заговори. Той говореше бързо и развълнувано. Размахваше ръцете си и наричаше Гьоте филистер, назовавайки житейската му мъдрост еснафско добродушие.
Фриц се усмихна. Вечно се повтарят тези гръмки думи, а животът все върви по своя път.
Младият поет се докосна до Айхендорф…
Айхендорф… Тази душезамайваща романтична сладникавост отживя века си.
И тогава Елсбет от дълбочината на креслото си каза:
— Аз обичам Айхендорф.
Смутен, юношата млъкна.
— Да — каза Елсбет, — той има повече душа от много съвременни автори. Чужд е на бръщолевенията. Обича гората и скиталчеството.
— Подкрепям ви — каза Фриц. — Аз също много го обичам. Неговите новели и стихове ще си останат вечно. Той е истински немец и в същото време не е едностранчив. Това рядко се среща в наше време. Колко често ми се е случвало да повтарям нощем:
— Италия — прошепна Елсбет.
— Тази тъга по Италия е жива у всеки немец — каза Фриц. — Ние всички сме я преживели. Нашите души са раздвоени — в тях гори тъгата по слънцето на Италия и тъгата по белия мрамор на Акропола. Така е било и с Хохенщауфен, загубил поради любовта си към Италия своето кралство; така е било и от Барбароса до Конрадин, завършил живота си в Италия, както и нашите поети, художници, Айхендорф, Швинд, Хайне, Мюлер, Гьоте, Миньон…