Мансардата на бляновете

Сълзи падаха във виното, но те го изпиха, пресушиха бокалите до дъно.

Фриц пое с труд дъха си и тихо продължи:

— Останете заедно — търсете подкрепа един в друг. Принасяйте се в дар! Не чакайте благодарност! Принасяйте в дар духовните ценности — те са толкова малко на този свят. Понякога от една добра дума може да има повече полза, отколкото от златото. Търсете пътя към човека… и вие ще намерите неоценими съкровища… Животът е прекрасен… И човек е добър… Мансардата на бляновете… оставям я на вас… Лу!.. — И той задиша по-често. — Скоро свещите ще догорят… и ще настъпи краят…

Той се отпусна на възглавницата.

— Елсбет…

Тя се наведе към него.

— Песента… нейната песен…

И Елсбет запя едва чуто, гласът й беше препълнен от сълзи:

    О, младост — завинаги пролет обречена…

Стъмни се. Свещите озаряваха ласкаво челото на Фриц. И в неговите черни мечтателни очи прозираха пламъчетата на неземен покой.

— Лу… — прошепна той, — Лу…

И сякаш с лъчите на залязващото слънце песента озари мансардата. Думите звучаха:

    Днес ти си далечна, безкрайно далечна
    и ние сме други, не както преди…

От полумрака се носеха сдържаните ридания на Паула и Фрид.

— И ние сме други, а не както преди…

Фриц заспа.

Свещите пращяха. Зад прозореца леко се стелеше снегът.

И Фриц започна да бълнува отново…

— Черната птица… какво иска черната птица?… Тя лети над моята глава… Главата ми гори… Лу… черната птица… Ернест… къде си ти?… Ти си длъжна, Елсбет… той е все още твой… ти си длъжна да простиш, Елсбет… да простиш… Нали прошката — тя е единственото, което приближава човека до Бога… той се бори… ти си длъжна да му се притечеш на помощ, когато той те повика… обещай ми, Елсбет…

— Да, да… скъпи вуйчо Фриц… — Тя се притисна до леглото и целуна ръцете му.

Но той не чуваше.

— Аз искам… аз винаги исках… Изморени са нозете ми… изранените нозе… толкова много ходих… умийте моите нозе, деца…

Той продължи да говори така и те донесоха вода и грижливо измиха нозете му.

Той умираше.

— Песента… песента… Лу… — И той изгледа Елсбет, но не я позна.

И тя, сдържайки риданията си, запя. Неочаквано той се изправи и каза с ясен, звънлив глас:

— Аз ви обичам всички… обичам ви еднакво…

И после се отпусна върху възглавницата и обърна поглед към портрета. В блещукането на свещите изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните, като трепнаха, прошепнаха:

— Ела при мен…

    В теб е целият свят, ти за мен си света
    и едничкото мое богатство си ти,
    ти си земна звезда, озарила в нощта
    моя път от безкрайните си висоти.

    Колко пролети с теб се унасяхме в звън? —
    ти си винаги моя, аз съм винаги твой,
    призовеш ли ме ти в ден уречен за сън —
    той за мен ще е блян и неземен покой.

Елсбет пееше, заглушавайки своите ридания. И още веднъж едва чуто прозвуча:

    „Той за мен ще е блян и неземен покой… ”

Фриц лежеше неподвижно и лицето му беше спокойно, прекрасно.

Пред портрета свещите догоряха и изгаснаха.

Ридания…

Безутешни ридания…

Дванадесета глава

Лана Райнер замина с Ернест на концерт в Дрезден. На следната вечер трябваше да дадат втория си концерт. След третия концерт те се завърнаха в Лайпциг. По-голямата част от времето си Ернест прекарваше при Лана.

Той се страхуваше от самотата и живееше в някакво трескаво състояние. Направо от гарата те отидоха в квартирата на Лана.

Привечер заваля сняг. Лана спусна щорите и се излетна в креслото.

Ернест я наблюдаваше мълчаливо.

— Кажи, скъпа моя, защо ме обикна? В мен няма нищо забележително. В твоите крака лежаха много по-големи хора.

— На този въпрос и аз сама не мога да отговоря, скъпи мой. В теб има нещо, което у другите го няма. А ти за какво ме обикна?

— Ти си в кръвта ми.

— И това казваш с такъв мрачен вид?

— Ти си радост и страдание в моя живот! — извика той и я привлече към себе си. — Любима…

— Скъпи мой…

— Вече е време. Обещах да се срещна в девет часа вечерта в ресторанта с моите колеги от консерваторията.