Най-сетне успя да завърши произведението си. В този ден, когато сложи перото настрана и изправи уморения си гръб, получи писмо от директора Борн, който му предлагаше на изгодни условия място на диригент в Мюнхен. Ернест остави писмото настрана. Сега беше цял погълнат от своето произведение и не можеше да мисли за нищо друго. Като излезе от къщи, усети, че лятото е настъпило.
Отиде в парка и се учуди колко свободно и леко бие сърцето му. Отдавна не беше усещал такава бодрост.
Неочаквано съгледа Елсбет. Побърза към нея и гласът му прозвуча почти така, както звучеше преди:
— Елате с мен, Елсбет — успях да завърша нещо хубаво.
Тя го погледна учудена. Отново в него се пробуждаше предишният Ернест, но вече по-зрял и сдържан.
— Да отидем в мансардата на бляновете.
По пътя той й разказа своето произведение.
— Това не е реквием, Елсбет — по-скоро е една сценична творба.
Те се качиха в ателието. Ернест донесе нотите и ги постави върху пюпитъра.
— От съда ми съобщиха за неговата последна воля. Завещанието на Фриц е много кратко: „Всичко, което ми принадлежи, завещавам на моя приятел Ернест Винтер.“ Сега ние ще имаме на свое разположение мансардата на бляновете още половин година. Ето партията за гласовете… Цялото произведение е написано по текст от Фриц… Аз написах партията на оркестъра, солото и хора…
… Първата тема: Рози… цветята на неговата любов. В залата е тъмно, както в театъра по време на представление. Оркестърът тихо започва — увертюра… Септакорди във фа мажор, бавно спада в терци сребърният ручей на флейтите, над хора витае напоен със страдание глас: „Рози… цветя на неговата любов.“
Той седна до рояла и свирейки, продължи да обяснява.
— В гълъбовия здрач до урната, обвита с рози, се издига печалният силует на жена. Разсветва… става все по-светло и по-светло. И завесата пада бавно.
… Това е прологът. И отново започва оркестърът. Звучи темата на арфата… Завесата се вдига. Разсветване и море… и човек в черно. Той простира ръце към слънцето. Мъжки глас пее молитва на слънцето.
Втора картина: Творчество. Мъжки и женски гласове пеят песента на творчеството, песента на съзиждането.
Трета картина: Стени, облени от лунна светлина, и над тях две сплетени ръце. Жално и страстно звучат фаготите и ниският глас се носи над риданията на оркестъра. Печалната мелодия отмира.
Люляк в лунна нощ. Цигулки. Мъжът е коленичил пред една девойка. Цигулките пеят за любовта… а томителната мелодия на виолончелото пее за любовта, за тържеството… Мъжът се изправя, редом с него е девойката и над всичко величествено звучи песента на любовта.
Отричането. До масата стои човек, отпуснал уморено глава върху ръцете си. Грозно бучене в оркестъра. Резки дисонанси прорязват мелодията. Човекът за миг вдига глава… и отново я отпуска безсилно. Сълзи… и музиката рязко се прекъсва.
Последната картина: Гълъбов мрак. Урна. Продължителни лилави акорди — бавно се запалват звездите… смели хроматични гами… Постепенно може да се различи фигурата на човек — той е прострян на земята — изправя се… Пред него се изправя чудно видение… блещукат със сребрист блясък звездите, музика… те вещаят избавление… Човекът коленичи и тя се привежда над него. После се отправя към урната и полага върху нея рози. „О, младост, за сявга повехнала пролет…” звучи в оркестъра. И той замлъква…
Ернест чувстваше трескава възбуда. На бузите му избиха червени петна. Елсбет се наведе над него, като се мъчеше да прочете написаното. Стъмни се.
— Мъртъв, мъртъв — извика Ернест, потънал в скръб, — всичко е изгубено… това е моето последно произведение… сега искам да умра… сега знам какъв е моят път… — добави той тихо.
— Ти трябва да живееш — прозвуча гласът й.
— Аз загубих всичко, Елсбет. Фриц ни напусна… той е мъртъв… А ти… Елсбет… — И отпаднал, той добави: — Кажи ми… че си ми простила… нощем не мога да заспя… срамно ми е и страдам… Кажи, че си ми простила прегрешението… и тогава аз ще отмина и никога няма да застана на твоя чист път…
Елсбет побледня.
— Ти няма за какво да съжаляваш, Ернест.
Той поклати в отчаяние глава.
— Аз те обичам, Ернест…
Той извика от болка.