— Елсбет, не бъди толкова жестока… Не засилвай моята болка за изгубеното…
Залязващото слънце озари косата й, заблестя в нейните очи.
— Аз те обичам, Ернест.
— Елсбет — и той събори креслото, — ти не знаеш всичко, аз те предадох…, измених ти… аз обичах друга…
И отново в здрачевината прозвуча гласът на Елсбет:
— Аз знам всичко…
— Ти… ти знаеш всичко? Че аз… с друга жена… — Той напразно търсеше опора.
— Аз знам всичко, Ернест…
— И… и… ти казваш… Нима това е истина?… Аз не искам да живея… ако това не е така… Елсбет…
— Аз те обичам, Ернест!..
Тържествуващ вик се изтръгна от него, преплетен с ридание:
— Елсбет!.. Миньон!.. — И той коленичи пред нея.
— Любими…
— Миньон… Миньон… Миньон…
Стъмни се.
— Кажи ми, любима, как можеш да дариш с такава милост мен, бедния и грешния?
— Ти не си грешил… ти си се заблуждавал… Но ти отново намери себе си.
— В теб, любима… О, защо с нас не е Фриц, защо той не доживя това?
— Той знаеше.
— Знаеше? Фриц… приятелю… със своята смърт ти ми помогна да намеря себе си отново…
И притиснати един към друг, те тръгнаха към мансардата на бляновете. В къта на Бетховен Ернест запали свещите пред портрета на починалия приятел. Златисти отблясъци паднаха върху челото на Елсбет, чело на мадона.
Ернест я погледна и почувства как в него расте съзнанието за щастието, което го е озарило… И като сложи ръка върху нейното рамо, той каза:
— Фриц… любими… твоите деца намериха пътя към себе си… благодаря ти. Намерих отново своя път… Фриц… и щастието е в моите ръце… ти…
— Аз… ти…
И в блещукането на свещите изглеждаше, че черните очи засветиха от живот и ласкавите устни трепнаха, усмихнаха се приветливо…
Информация за текста
Издание:
Erich Maria Remarque
Die Traumbude
Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете
Преводач Екатерина Войнова
Сиела, 2017