Той замълча и погледна Елсбет. Здрачините изпълниха мансардата и сиянието на свещите образуваше около главата на девойката златист ореол.
Елсбет плачеше, съзерцавайки портрета на покойната. Обхвана я страх, тя чувстваше как в пулса й звънеше думата минало.
— Колкото и високо да ни издига щастието — към звездите, към слънцето, настъпва време, когато идва неговият край, за да остане само съжалението за загубеното. Вечно да желаем да не настъпва никога времето на разлъка и вечно да се разделяме — такъв е законът на съдбата. Цял живот да се борим, да страдаме, да тържествуваме — и като стигнем до края на пътя, да се намерим в самота. И да слушаме песента на лястовичките:
Фриц говореше бавно.
— Тя имаше нежен глас. Като се възвърнах отново към живота, не изпитвах повече никакви желания… Като не исках да живея само растителен живот, събрах около себе си младежи и желаех да им бъда полезен. Това не е голямо поле за дейността на оногова, който иска да принесе полза на човечеството, но на повече не съм способен и за нищо по-голямо не съм призван. Аз се опитах да помогна на младежите да намерят себе си. И те станаха за мен нещо скъпо. И така минават моите дни един след друг, докато богинята на съдбата не скъса нишката на живота ми и не ме обвие гробният мрак.
Стъмни се.
У Елсбет звучаха никога неслушани от нея мелодии. У нея растеше желанието да се довери на този човек, да му разкаже всичко. Тя жадуваше да намери у него разбиране и човешко съчувствие.
Тя стана и протегна ръка на Фриц. В гласа й звучаха сълзи.
— Позволете и на мене да бъда с вас… аз искам да ви помогна… помогнете ми… животът крие в себе си толкова странности…
Фриц я погледна.
— Елсбет — каза той, — ти толкова много ми напомняш за нея. Аз почувствах, когато първи път чух твоя глас, че ти си в мене… Мой скъп приятел…
— Благодаря… благодаря ви… — извика поривисто Елсбет.
— Не така — каза Фриц, — моите приятели казват иначе. Или ти искаш да бъдеш изключение? Моите приятели ме наричат вуйчо Фриц.
— Вуйчо Фриц… — прошепна замислено Елсбет.
Той докосна с устни челото й.
Свещите озаряваха портрета на стената и изглеждаше, че в очите на портрета се появи отблясък на живота, като че устните трепнаха и се усмихнаха…
Трета глава
— Къде се загуби вуйчо Фриц? — запита Паула и като поклати капризно главица, внимателно постави във вазата люляка.
— Той ще дойде — усмихна се Фрид, — току-що си дошла тук и вече изгаряш от нетърпение. Аз чакам вече цял час.
— Вратата отворена ли беше?
— Заключена, но ключът бе оставен.
— Нали той знае, че ние идваме в петък. Ах! — размаха тържествуващо бележника тя. — Тук е записано нещо…
— Наистина ли?
— Разбира се! Стоял си цял час и не си обърнал внимание. Фрид! Затова трябваше тук да дойде момиче. И вие си позволявате да се наричате венеца на миросъзданието! И така, тук има започнато стихотворение… после: „Скъпи деца, аз съм принуден да отида в града за захар за чая, за цинобър и кобалт за палитрата и бонбони за лакомката Паула. Кексът и маслото са на масата. Къде се намират захарта и чашките вие знаете. Настанете се по-удобно. Фриц.“
— Лакомка, това си ти — каза Фрид.
— Аз? Но… Този вуйчо Фриц! Аз съвсем не съм лакомка! — извика възмутена Паула, като чоплеше кекса.
— Разбира се, не — потвърди Фрид и й подаде подноса с бисквити.
— Фрид, ти имаш отвратителен характер! — И тя тропна с крак. — Все заради това, че дружиш с Ернест, той никак не може да отвикне да злослови. Аз съм вече на осемнадесет години, време е да запомниш това! Вече съм жена, а не момиченце.
— В това никой не се съмнява.
— Не… Ти се съмняваш в това — или се отнасяш с мене като с дете.
— Смирено моля за прошка, госпожо!
— Ти се подиграваш с мен!
— В такъв случай прости, Паула, ти си наистина възрастна дама.
— Наистина ли?
— Наистина.
Тя се разсмя звънливо.