— Отлично! Фрид, глупчо, аз съвсем не искам да се представям за дама!
Фрид се учуди.
„Иди и разбери това дългокосо създание” — помисли той.
— Фрид!..
— Какво?
— Утре ще отидем да се къпем. Разбрано, нали?
— С удоволствие, Паула. И ще си поплуваме?
— Разбира се. Колкото повече успеем да прекараме на слънце и във водата, толкова по-добре! Ах, Фрид, колко хубаво е, когато имаш възможност да хвърлиш всичко от себе си и да се изложиш под слънчевите лъчи! И помисли си, аз разказах за слънчевите бани на една моя приятелка и тя намери това за неприлично. Всъщност такава порода хора още съществува.
— Да, съществуват хора, които си въобразяват, че телата им са греховни!
— Грях! Това е най-хубавото, което съществува в света. Вуйчо Фриц също винаги казва, че не трябва да се срамуваме от нашите тела — трябва да им се радваме. Той сам обича красотата, той е жрец на красотата! Ако аз някога се омъжа, това ще бъде за някой човек като вуйчо Фриц! Но втори такъв не ще се намери!
— Ти знаеш ли, че той е започнал да работи над голямата си картина? Намерил модела.
— Знам, господине. Това е моята приятелка от училището Елсбет Хайндорф.
— Тя е твърде своеобразна.
— Разбира се.
— В това няма нищо чудно, щом е твоя приятелка.
— Водата още ли не е завряла?
— Завира.
— В такъв случай дай чайника. И донеси чашките. Нека вуйчо Фриц няма основания да твърди, че ни е домързяло.
И Фрид добросъвестно се зае да нарежда съдовете по масата, докато в същото време Паула приготвяше чая.
— Ах, Фрид, ти правиш всичко не така както трябва! Постави цветята тук — от естетична гледна точка може да си прав, но не и от практична. Ах, вие, глупави мъже, какво бихте правили без нас!
— Ти си права, Паула, без вас животът би изгубил смисъл — прозвуча до вратата нечий смеещ се глас.
— Най-сетне, вуйчо Фриц! Покажи какво си купил. Тебе сигурно пак са те излъгали. Ах, вие, мъже!
Тя въздъхна и се зае да разпределя покупките на Фриц. Между това Фрид се ръкува с Фриц.
— Работи ли, Фрид?
— Нищо особено. Днес следобед отидох да се разходя и направих няколко скици на старата катедрала. А след това лежах на слънце в Солерберг и мечтах.
— И това е работа, Фрид. Невинаги работата е творчески процес; възприятията от онова, което ни заобикаля, е също не по-малко важно занятие. Има активна и пасивна работа.
— Аз гледах облаците… облаците… странстващи, винаги променливите облаци. Облаците и живота… винаги променливи… безпокойни и прекрасни…
— Не казвай това в присъствието на Ернест, защото когато му се случи неудачен ден, той ще започне да говори за незрелите момински мечти…
— Остави го, Фриц. Понякога и той е склонен да помечтае много повече, отколкото аз. Животът е прекрасен. И е по-прекрасен без хората.
— Ернест ми пише в последното си писмо: „Най-прекрасното в света — това са хората. Интересува ме само животът.“ Вие и двамата сте прави и аз предполагам, че ще съумеете да признаете правотата на другия.
— Вуйчо Фриц, стига сте бъбрили. Време е да пием чай. Аз толкова се старах, а вие не обръщате никакво внимание — каза Паула.
— Ти наистина си сервирала всичко отлично.
— Да, вуйчо Фриц.
— Пък и ти си по-добра от всичките — Фрид, разбира се, не казва нищо, той цял е потънал в мечти, витае в облаците.
— Ти пак си донесла цветя, Паула!
— Да. И дори ги откраднах. В парка има толкова много люляк и си помислих — нима ще се измени нещо, ако си откъсна малко? И моята съвест не издържа пред този довод: откъснах няколко клончета.
— Момичешки морал — каза Фрид.
— Благодаря ти, Паула. Но не влизай в конфликт със закона. Страхувам се, че ще получа следващото ти писмо от затвора.
— Не се страхувай, вуйчо Фриц. Ако ме спре полицаи, аз ще го погледна ласкаво, ще му подам цветята и ще кажа — откъснах ги за вас. И след това той навярно ще ме пусне.
— Или пък ще те привлекат да отговаряш за опит да дадеш рушвет.
— За момичетата съществуват особени закони — оправдават ги винаги.
— В съгласие със закона за непълнолетните и за лицата с понижена вменяемост — подразни я Фрид.
— А злите момичета ги наказват с пръчка.
— По-спокойно, по-спокойно — подкани Фриц.
— Той се е заразил от отвратителния Ернест с отвратителния маниер да се надсмива винаги. По-рано беше съвсем друг.
— Отвратителен?
— Мил!
— Моята житейска цел съвсем не се заключава в това да стана на някакво си момиченце „мил“.
— Ти си недодялан варварин.
— А ти млада дама.
— Разбира се.
— Но за съжаление — в детинска рокличка и с плетеници.