Вечерта на няколко пъти слугите на Провинс Хаус, облечени в ливреи, минали между гостите с огромни подноси със закуски, френски и испански вина. Лейди Елеанор Рочклиф, която отказала дори да доближи красивите си устни до шумящото шампанско, се била отпуснала в голям бледо-червен стол, очевидно преуморена или от оживлението на бала, или от еднообразието му. И докато за миг забравила за гласовете, смеха и музиката, един млад човек се прокраднал напред и коленичил в краката й. Той носел върху табла гравиран сребърен бокал, догоре пълен с вино, който предложил благоговейно като на коронована кралица или по-скоро изключително предано като жрец, принасящ жертва на своя идол. Усетила, че някой докосва робата й, лейди Елеанор се стреснала и като отворила очи, видяла пред себе си бледите, безумни черти и разчорлената коса на Джървас Хелуайс.
— Защо ме преследваш така? — попитала тя с отпаднал глас, но с по-топло чувство, отколкото обикновено си позволявала, да изрази. — Казват, че съм ти причинила зло.
— Небето знае, че туй не е вярно — отвърнал сериозно младият човек. — Но, лейди Елеанор, като отплата за злото, ако наистина има такова, и в името на собственото ви благосъстояние на земята и на небето, умолявам ви да отпиете една глътка от това светено вино, а после да подадете бокала да мине през гостите. Това ще бъде знак, че не сте се помъчили да се оттеглите от веригите на човешките страдания, защото всеки, който се опита да стори това, ще се присъедини към съгрешилите ангели.
— Откъде ли този луд човек е откраднал този църковен съд? — възкликнал епископалният свещеник.
Въпросът привлякъл вниманието на гостите към сребърната чаша, която те разпознали — била от сребърните утвари на черквата на Оулд Саут и както изглеждало, преливала от светено вино.
— Навярно е отровно — полушеговито казал секретарят на губернатора.
— Излейте го в гърлото на негодника — гневно извикал този от Вирджиния.
— Изгонете го от къщата! — викнал капитан Лангфорд като сграбчил Джървас Хелуйас така грубо за рамото, че светият съд се катурнал и съдържанието се изляло върху мантията на лейди Елеанор. — Независимо дали е негодник, глупак или побъркан, недопустимо е такъв човек да остава на свобода.
— Моля ви, господа, не причинявайте зло на клетия ми обожател — обадила се лейди Елеанор с лека, отегчена усмивка. — Махнете го от очите ми, ако имате такова желание. В сърцето си не мога да открия нищо освен присмех към него, а от благоприличие и угризение на съвестта редно би било да плача за бедата, която съм му навлякла.
Но докато стоящите наоколо се опитвали да отведат младия човек, той се отскубнал от тях и с бурна, пламенна настойчивост отправил нова, също тъй странна молба към лейди Елеанор: да хвърли мантията, която, докато той настоявал да изпие виното, тя още по-плътно увила около тялото си.
— Махнете я от себе си — сключил мъчително ръце в настойчива молба. — Навярно още не е съвсем късно. Хвърлете проклетата одежда в огъня.