Радко не спираше с излиянията си. Моята жена бе вече задрямала на фотьойла. Новините по телевизията бяха на привършване. Стомахът ми стържеше от глад. Приятната топлинка от току що пуснатото парно ме унасяше.
— Ония каменоделци от гробищния парк ме изиграха като теб. Дадох им 150 лв. Прибраха ги и нищо не направиха. Мина вече втори месец…
— Защо си им дал цялата сума? Сбъркал си! Кучката ще те лае за тия пари. Такива са, нали те предупредих…
— Каза ми но аз… Поискаха цялата сума и аз я дадох…
— Е-е-х Радко…
— Е, хайде да си ходя, че вие май още не сте вечеряли — сети се най-после да приключи гостуването си моя приятел.
Минаваше полунощ когато с жената изгълтахме набързо студените кюфтета и си легнахме. На другия ден, рано сутринта, в уговорения час, той бе отново пред входната врата. Стоеше усмихнат с оная детска усмивка, която само щастливите хора могат да сложат на лицето си. Беше облечен в кафяво износено кожено яке, черен вълнен каскет и стари протрити обувки.
— Колата е отпред. Хайде!
Това което той наричаше кола беше едно жалко подобие на возило изживяващо последните си щастливи месеци. Ръждата и дупките бяха покрили цялото купе. Вратата откъм шофьора беше без дръжка. От дупката, където и е било мястото, стърчеше парче тел. Стъклото на прозореца беше полуотворено и вероятно задвижвано на ръка, защото механизмът му беше разнебитен. Чистачите стърчаха в някакво странно положение, толкова странно и неестествено, че навяваха мисълта за сто процентова нефункционалност.
— Разбили са се втулките. Ще ги сменявам. За едната съм сигурен, но другата мисля, че е в ред.
Той попипа здравата чистачка в резултат на което тя зае същото интересно нефункционално положение.
— Май и двете са за ремонт. Трябва да купувам и зимна гума, че тая задната се е износила и ще ме пребие някъде.
Радко отвори багажника за да намести нещо и там се показа един такъв хаос от най-разнообразни предмети, че човек можеше да си помисли, че липсва само реквизит на илюзионист. Няколко празни пластмасови тубички от масло, две-три туби от минерална вода, една въдица с макара, чифт кални гумени ботуши, спукана външна гума, мръсни и кални парцали деляха място и воюваха за внимание в тоя уникален автомобилен багажник.
— От вчера търся капачката на газовата уредба и не мога да я намеря. Трябва да я поставя, че ако чукна без да искам по вентила може да гръмне бутилката… — Радко започна да рови в хаоса от вещи с неподправено мрънкане и пъшкане. В един момент въздъхна и спря. — Няма я!
— Чакай да видя аз… — повдигнах гумата и прозрачната капачка лъсна цялата оплескана с кал и трева.
— О-о-о, ето къде била! — Той я изтри с един мръсен парцал и я монтира на уредбата. — Я сега да погледна акумулатора!… Новичък е. Оня ден го сложих. Нещо се откачва от скобите…
— Ами резбата на скобите се е съсипала, виж!
— О-о-о, да бе! Ще го вържа с тел за да не подскача. Оня ден да ти разправям, точно пред Липница, колата спря. Тегло! Вдигам капака, а то тъмница. Нищо не се вижда. Спрях един колега с Москвич и го помолих да ми помогне. „Бензиновата помпа е…“ — казва. Трябва да се смени. Закачи ме на буксир и ме довлече до града. Отидох при моя майстор, а той мрънка: „Готвя се да пътувам за Испания. Нямам време…“ — Най-после се съгласи. Дадох му 100 лева и се разбрахме до вечерта да я смени. Тая сутрин отивам да си я взема, а жена му го усуква: „Мъжът ми замина и каза да ми дадеш 150 лева. Сменил ти е и ангренажния ремък.“ — Сега гледам и не мога да разбера сменил ли го е или не. Май не е…
— Нали е твой човек? Как ще те лъже така?
— Да мой е. Имам му вяра. Добре работи човека, но скъпичко взема.
— Тук, ъъъ, нещо е увиснало… да взема да го притегна…
Аз погледнах часовника. Вече цял час се мотаехме около старата кола.
— Хей, човече, хайде да ходим, че още не сме пили кафето и ще стане обяд.
— Да бе, хайде… — отплесна се Радко. — Отвори с мъка едната врата, напъха се трудно, след това свали с мъка стъклото и затвори вратата.
— Чакай да ти отворя, че заяжда ключалката.
Беше мой ред да опитам да се напъхам в тясното пространство до шофьора. Стъпалката беше цялата в кал. Прахоляк царуваше навред, наред с изсъхнала трева, стари вестници и какво ли не, полезно или безполезно.
Тръгнахме. Складовата база се оказа оживена. Хора на всякаква възраст теглеха колички натоварени със зеле, праз и картофи. Отидох до магазинчето на Дарето. Там продаваха стоката най-евтино. Подбрах хубав зеленчук, от всичко по малко, разплатих се. Не ми стигнаха два лева за да доплатя. Радко извади, даде ми ги, а след това ми помогна да пренеса стоката до колата.