— Звънни му от твоя телефон и затвори. Той ще ти се обади. Кажи му, че го чакам у нас. Да идва веднага!
Радко се усмихна с оная мила извиняваща се усмивка, сякаш искаше да каже: „Нали виждаш, приятел. При мен всичко е под пара. Нямам време да умра. А ме чака работа, гласуване, приготвяне на храна за майка ми, правене на сурова туршия, прибиране на принтера от ремонт, плащане на глобата в КАТ, разправия с каменоделците и още куп неща.“
Разбрах го! Допих кафето и станахме да си ходим.
— Понякога ме събира яд на жена ми. Има си една приказка за мен и я подхвърля често-често. Нарича ме „Мара Подробната“. Майната и! Пет стотинки не дава за това и онова, а е началник в АЕЦ. Всичко на мен е легнало, просто съм се объркал. И колата… Накара ме да купя тая трошка та сега си троша аз главата. Минала е през трима купувачи и при мен вече издъхна. Нямам пари за нова. Абе остави… Скапан живот! Да слушаш жена… та да си видиш хаира.
Радко отново ми се усмихна с оная очарователна усмивка. Лицето му грееше радостно. Вълненият му каскет се беше кривнал юнашки на една страна. Предните му два зъба бяха несъразмерно дълги. Имаше вид на Заека-Бъни от едноименното анимационно филмче. Човек просто не можеше да устои да не му отвърне с усмивка. Разсмях се на глас стиснахме си ръка и се разделихме.
Бях изминал вече стотина метра когато чух, че някой ме вика. Обърнах се. Беше Мара Подробната.
— И звънни на Митко да идва… Само му чукни и той ще ти се обади. Чао!… А в петък ми чукни по Джи-Ес-Ем-а за да се подсетя и ти донеса книгата. Чао!… А-а-а исках още нещо да ти кажа, но го забравих… Чао!
Махнах му с ръка и започнах акуратно да набирам написания на една синя касова бележка телефонния номер…
4.11.2007 г.
Враца