Мареси

Мария Турчаниноф Мареси Хрониките на Червеното абатство #1

На сестра ми Александра

Пролог

Името ми е Мареси, дъщеря на Енрес, и пиша това в деветнайсетата година от управлението на нашата трийсет и втора майка. Прекарах четири години в Червеното абатство и през това време изчетох почти всички древни свещени книги за историята му. Сестра О казва, че тази моя история ще се превърне в ново допълнение към архивите. Струва ми се странно. Аз съм само послушница, не съм игуменка или начетена сестра. Но сестра О казва, че е много важно именно аз да опиша какво се е случило. Аз бях там. На истории от втора ръка не може да се вярва.

Аз не съм разказвачка. Още не. Но докато стана такава и мога да разкажа историята така, както трябва да бъде предадена, ще съм я забравила. Затова сега записвам спомените си, докато все още са пресни и ярки в съзнанието ми. Не е минало много време, само една пролет. Все още мога да си спомня ясно определени неща, които бих предпочела да забравя. Мириса на кръв. Звука от хрущящи кости. Не искам отново да преживявам всичко това. Но трябва да го понеса. Трудно е да пишеш за смъртта. Но това не е извинение да не го правиш.

Разказвам историята, за да се уверя, че Абатството никога няма да забрави. Но и за да осъзная напълно какво се случи. Четенето винаги ми е помагало да разбера по-добре света. Надявам се, че същото важи и за писането.

Най-вече мисля за думите, които ще използвам. Кои ще извикат във въображението правилните образи, без да изопачават или преувеличават истината? Каква е тежестта на думите ми? Ще се постарая да опиша само това, което е от съществено значение за историята ми, и ще пропусна всичко останало, но, богиньо, прости ми, ако невинаги съумявам да изпълня задачата си.

Освен това е трудно да знаеш къде започва една история и къде свършва. Не знам къде е краят. Имам чувството, че все още не е настъпил. Но началото е лесно. Всичко започна, когато Яй пристигна на острова.

1.

През онази пролетна утрин, когато Яй пристигна, събирах миди на брега. Когато напълних кошницата си до половината, седнах на една скала, за да си почина малко. Слънцето все още не се беше изкачило над Планината на бялата дама, над брега беше паднала сянка и краката ми бяха студени от морската вода. Кръглите камъчета под стъпалата ми дрънчаха напред и назад в ритъм с движението на морето. Един червеноклюнест коан подскачаше по водната периферия също в търсене на миди. Блатната птица тъкмо беше намушила с острия си клюн една раковина, когато малък кораб се появи до Зъбите — високите, тесни скали, които се подават от морето.

Рибарски лодки идват няколко пъти на луна, така че можеше изобщо да не ми направи впечатление, ако корабът не се задаваше от такава необичайна посока. Рибарите, с които търгуваме, пътуват или от северния континент, или от богатите на риба води на източните острови. Техните лодки са малки плавателни съдове, боядисани в бяло, и по нищо не приличат на този кораб, който се е насочил към острова. Платната на рибарските лодки са сини, а екипажът им се състои от двама или трима мъже. Онези, които пристигат от континента и носят провизии, а понякога и нови послушници, са бавни тумбести кораби, които често имат нощен пазач, охраняващ ги срещу пирати. Когато преди четири години бях докарана тук на такъв кораб, за пръв път видях океана.

Дори не знаех името на кораба, който видях да заобикаля Зъбите и да се носи право към пристана ни. Подобни кораби съм виждала само няколко пъти. Те идват от далечни западни страни — като например Емел и Самитра, както и от други още по-отдалечени земи.

Но дори и тези кораби обикновено идват откъм континента и се движат по същия маршрут като рибарските лодки. Те плават около крайбрежието и дръзват да навлязат в тези дълбоки води само в краен случай. Нашият остров е много малък и труден за откриване, ако не следваш обичайния курс. Сестра Лоени твърди, че Първата Майка забулва острова, но сестра О изсумтява всеки път и мърмори нещо за некадърни моряци. Аз вярвам, че островът сам се прикрива. Но този плавателен съд успя да ни намери, въпреки че се появи иззад Зъбите, сякаш идвайки направо от Запада. Платната и тесният корпус на кораба бяха сиви. Трудно се забелязваше върху сивото море. Очевидно това беше кораб, който не искаше да разгласи на всеослушание за пристигането си.

Когато можех да видя, че корабът се е насочил към малкия ни пристан, подскочих и се затичах натам по каменистия бряг. Срамувам се да призная, че забравих кошницата и мидите. Точно заради такива неща сестра Лоени непрекъснато ме мъмри. „Твърде импулсивна си, Мареси — казва тя. — Погледни майка. Тя би ли изоставила задълженията си по този начин?“