Мое задължение е да стоя до напуканата дървена врата, водеща към класната стая на по-младите послушници, и да следя всички да седят тихо, докато не пристигне сестрата, за да предаде урока си. Яй последва Енике в класната ни стая, докато аз въвеждах закъснелите момичета, последната от които винаги е Хео. Онази сутрин я намерих да седи под лимоновото дърво в Двора на познанието и да гали сив котарак, който се беше излегнал настрани и мъркаше от удоволствие. Щом се приближих, тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че скосените й очи винаги изглеждат така, сякаш се смеят.
— Може ли да го взема в класната стая, Мареси?
— Знаеш, че не можеш. Побързай, Хео. Сестра Нумел ще дойде съвсем скоро. Не искаш да ти се скара, нали?
— Теб те мъмрят непрекъснато — отвърна Хео, изправи се и сложи малката си ръчичка в моята. — Искам да бъда като теб.
Целунах бялата кърпа на главата й.
— Избери добрите ми страни, а не лошите.
Хванати ръка за ръка се забързахме към класната стая на по-малките послушници и Хео едва успя да седне, преди сестра Нумел да нахълта в стаята, закръглена и весела както винаги. Тя никога не би се скарала на Хео и момиченцето го знае добре.
След като часът на по-малките послушници започна, изтичах в своята класна стая. Аз съм единствената, на която й е позволено да закъснява за урока. Вратата на класната стая на по-големите послушници е направена от старо напукано дърво, подобно на вратата на стаята на по-младите послушници, само че по-тъмно. Винаги я затварям много внимателно зад себе си, тъй като ме е страх, че ако я затръшна, пукнатините ще поддадат и цялата врата ще се срути.
Шмугнах се на моето място върху изтърканата дървена пейка, където всички се настаняваме около широка маса. Сестра О провежда часа, стоейки в предната част на стаята. Само най-големите послушници, които скоро ще станат сестри, не идват на уроците. Вместо това се обучават за задълженията си.
Обичам уроците ни. Научаваме много за историята, математиката, Първата Майка, как е устроен светът, за Луната, Слънцето и звездите и множество други неща. По-малките послушници трябва да се научат да четат и да пишат, ако вече не го умеят, както и да придобият много други полезни знания.
През онзи ден продължавахме с изучаването на историята на острова.
— Спомняте ли си как са пристигнали тук първите сестри? — попита сестра О. Веднага се изправих и тя кимна към мен. — Мареси?
— Първите сестри решили да избягат от една страна, където порочен мъж бил завзел цялата власт и се отнасял към поданиците си много зле — отговорих аз. Току-що бях прочела този факт в една от книгите в съкровищницата. — Той не позволявал на никой друг да се докосне до познанието. Първите сестри отказали да бъдат негови робини, затова откраднали колкото може повече познание и отплавали към острова ни на кораба Наондел.
Сестра О кимна.
— Пътуването им било дълго и мъчително. Те дошли от страна, намираща се в Далечния изток, толкова далеч, че вече не си спомняме името й. От времето на първите сестри в Абатството повече не се е появявал някой от източните земи. Същинско чудо било, че корабът не се разбил в скалите, когато страшна буря запратила Наондел на острова ни. Вместо това мястото, където акостирал корабът, маркирало участъка, където първите сестри щели да построят Къщата на познанието.
Енике се изправи.
— Но как е възможно, сестра О? — Тя посочи навън през прозореца. — Къщата на познанието се намира толкова високо в планината. Дори и най-силната есенна буря не би могла да изхвърли кораб чак тук горе.
Сестра О кимна.
— Наистина. Но така е написано в най-старите текстове. Може би по онова време бурите са били по-страшни. Или може би текстът трябва да се тълкува по различен начин.
Видях, че Яй слуша внимателно. Тя се беше наклонила напред, а погледът й беше закован в сестра О.
— Къщата на познанието крие цялата сила, която първите сестри донесли със себе си — изрецитирах по памет. — Сестра О, защо говорят за сила, а не за познание?
— Защото познанието е сила — каза Дори.
Дори е послушница на сестра Мареане и помага с отглеждането на животните. Тя е по-голяма от мен с няколко години, но е толкова разсеяна и замечтана, че често изглежда по-млада. Дори е от народа на птиците и когато пристигна на острова, донесе и една от техните свещени птици. Голяма е колкото гълъб, с червени и сини пера, но сините променят цвета си в зависимост от светлината: ту зелени, ту черни, ту златисти. Обикновено седи на рамото й, кълвейки и дърпайки черната коса и стърчащите й уши. Няма име, наричаме я само Птица, и като че ли разбира Дори, когато тя й говори.