Не след дълго стана ясно, че преди това Яй не е извършвала кой знае каква физическа работа. Тя беше слаба и можеше да носи само половин ведро с вода, но никога не се оплакваше. Всъщност почти не говореше.
Нощем се измъчваше от напрегнати сънища и често ме събуждаше с неспокойното си мятане и въртене. Чувах я да мърмори неща, които не можех да разбера напълно. Непрестанно повтаряше едно име: Унай. Не знаех дали това е мъжко или женско име, но сигурно е бил някой много важен човек, понеже Яй сънуваше Унай всяка вечер. Много от нас спят в едно и също спално помещение, затова не бях единствената, която чуваше сънищата на Яй.
През следващите няколко седмици пролетта разцъфна с пълна сила. Започна да се затопля и сестрите заговориха за лунния танц и всички останали пролетни ритуали. Скоро планините се покриха с бели и сини пролетни цветчета и въздухът сякаш оживя с жуженето на мухи и пчели. Яй дори обикаляше наоколо и припяваше на птиците. Тя може да имитира идеално всяка една птица.
Една вечер, половин луна след пристигането на Яй, седяхме заедно в спалното помещение и се приготвяхме за сън. По-големите момичета сресваха косите на по-малките, а аз помагах на Енике да разплете къдриците си, които винаги бяха разбъркани от вятъра и до края на деня ставаха на възли. Тя седеше с отметната назад глава и със затворени очи.
— Сестра ми го правеше, когато бях малка — промърмори тя. — Не си спомням кой знае колко за нея, освен усещането на ръцете й в косата ми.
Хео седеше до крака ми и си играеше с котенце, чиято козина беше черна като собствената й коса. Котето се нахвърляше върху пръстите й с остри зъби и нокти, но Хео не се притесняваше от това да бъде одраскана.
— Аз нямам сестри — каза тя. — А ти, Мареси?
Кимнах, като продължавах да сресвам косата на Енике, докато не заблестя.
— Един брат и две сестри. Едната ми сестра е по-голяма от мен, а брат ми е на твоята възраст, Хео. Голямата ми сестра Нараес никога нямаше време да сресва косата ми. Тя помагаше на майка ни с чифлика, а аз се грижех за по-малките. — Преглътнах. Все още ми беше трудно да говоря за Анер. — По-малката ми сестра…
Яй зашиваше дупка в панталоните си с игла и конец. Докато събирах сили да продължа историята си, забелязах, че дрехата беше паднала в скута й, а бузите й бяха побелели като снега на върха на Бялата дама. Точно в този момент Хео ме прекъсна.
— Яй, кой е Унай? Вечер съм те чувала да споменаваш това име.
— Хео! — сопнах й се рязко и тя ме погледна с големите си кафяви очи, стресната от тона ми. В същия момент Яй издаде пронизително, скимтящо стенание. Беше ужасен звук. Тя вдигна ръце и започна да се удря в лицето, отново и отново, докато не се хвърлих напред и не сграбчих ръцете й. Но не можех да спра стенанията й. Обърнах се към Енике, без да я пускам.
— Извикай сестра Нумел!
Другите послушници бързо се отдръпнаха от пътя на Енике и тя изхвърча от стаята. Хео се беше свила на малка топка между леглата и не издаваше нито звук. Не след дълго сестра Нумел притича в спалното помещение и двете поведохме Яй към леглото на сестрата. Яй не се противеше, но трябваше да държим ръцете й, за да не й позволим да се опита да се удари или да се одраска. Енике се завтече да извика сестра Нар, която се появи бързо с някакъв разтвор, който подаде на Яй и я накара да го изпие. Той успя да я успокои малко и скоро тя лежеше утихнала на леглото на сестра Нумел.
Двете с Енике бяхме изпъдени от сестрите и положихме големи усилия да успокоим по-малките послушници, които бяха доста развълнувани, и да ги сложим да си легнат. Когато най-после спалните помещения утихнаха, двете с Енике излязохме навън, за да подишаме малко чист въздух и да се успокоим на свой ред.
Мастиленото небе, осеяно със звезди, се простираше над централния двор. Цареше пълна тишина, нарушавана само от нежния шепот на морето отвъд стената. Двете с Енике си поехме дълбоко въздух.
— Тя е преживяла дори по-лоши неща от мен. Баща ми и дядо ми често ме биеха, но тя е понасяла нещо по-лошо от побоища.
Опитах се да разбера какво ли е чувството да те удари собственият ти баща. Помислих си за моя мършав, нисичък татко, който през онази безкрайна зима даваше и последния си залък на нас, децата. Спомних си как той събра всички истории за Абатството, които успя да намери — къде се намира и как да се стигне дотук. Как ридаеше, когато осъзна, че животът в Абатството би бил най-добрата възможност за мен. Как не искаше да пусне ръката ми, когато седнах в каруцата, която трябваше да ме отведе далеч от дома ми, от селото ни, от земята ни, в някакво далечно южно крайбрежие.