Притичах до Сестринската къща, отворих вратата и забързах надолу по коридора към стаята на сестра О. Можех да чуя стъпките на Яй зад себе си.
Трябва да почукаш на вратата на сестра О, използвайки малко месингово чукало, изработено за тази цел. Има формата на змия, захапала опашката си. Когато попитах сестра О за змията, на лицето й се плъзна онази нейна леко изкривена усмивка и тя отговори, че това е пазителката й. Научих се, че не трябва да й задавам твърде много въпроси наведнъж. Но бях твърдо решена някой ден да открия какво точно е имала предвид.
Почуках и сестра О се провикна строго както винаги:
— Влез!
Отворих тежката дъбова врата. Сестра О седеше на широко бюро под западния прозорец, приведена над купчини от пергаменти и книги. Пръстите й бяха изцапани с черно мастило и беше сложила ленена кърпа върху ръцете си, за да не опръска ризата си.
Обикновено, когато види, че съм аз, само повдига вежди и посочва към ключа, висящ на куката под закачения за стената свещник. Но щом забеляза Яй да стои зад мен, остави перото си и застана по-изправено.
— Коя е тази? — попита тя с присъщата си рязкост и усетих, че Яй потръпва. Отдръпнах се, за да могат да се видят една друга.
— Това е Яй, тя пристигна днес. Ще й покажа съкровищницата.
Изчервих се. Опитвам се да не използвам тази дума пред други хора. Това е просто детинско наименование, което дадох на стаята, след като зърнах за пръв път какво има в нея. Знам, че ключът не отваря вратата към някакво съкровище. Но за мен това е най-прекрасното място на целия остров.
Сестра О вече беше възобновила работата си. Тя махна с ръка към ключа и обърна страницата на книгата, стояща пред нея. Мисля си, че твърде често забравя да вечеря.
Откачих ключа. Дълъг е колкото ръката ми и е богато украсен. Винаги го държа по един и същ начин, като го сграбчвам здраво за елегантната му дръжка. Махнах на Яй, за да й покажа, че трябва да излезем, и затворих тихо вратата зад себе си. След това се ухилих. Не можех да се въздържа. Всеки път ме обхваща едно и също нервно вълнение.
Съкровищницата се намира в Къщата на познанието, след класните ни стаи, в другия край на ехтящия дълъг каменен коридор. Вечер къщата е празна и вратите на класните стаи са затворени. Веднъж Енике ме попита как се престрашавам да ходя сама след залез-слънце, когато къщата е празна и смълчана. Никога не ми беше минавало през ума да се страхувам. Не знаех от какво бих могла да се страхувам.
Това беше първият път, когато бях там вечерно време с някой друг, и леко се тревожех от този факт. Рядко ни се удава да бъдем сами в Абатството. Миговете, прекарани в съкровищницата, бяха единственото време през целия ден, което чувствах напълно и изцяло свое. Но се опитвах да се държа мило с Яй. „Вероятно дори няма да поиска да остане, след като я види — помислих си. — Може би ще намери някоя котка, с която да си играе, или друга послушница, с която да си говори.“ Въпреки че не ми изглеждаше особено приказлива.
Подобно на всички стаи в Къщата на познанието, съкровищницата има двойни врати, които са високи и тесни. Те са направени от червеникавокафяво дърво, изгладено и полирано до блясък. Сестра О лично се грижи за тях. Тя отива няколко пъти на луна с подвижна стълба, буркан с пчелен восък и голям мек парцал, за да ги търка и полира. Несъмнено това не е едно от официалните й задължения — осъзнах го, когато чух сестра Леони да цъка по онзи свой неодобрителен начин. Но разбирам защо сестра О го прави. Някои врати те изолират от външния свят, други пазят тайни, а трети държат нещо опасно под ключ, за да не излезе навън. Тези врати създават уютна защитна бариера около съкровищницата. С радост бих помогнала на сестра О да лъска красивите им части. Някой ден ще я помоля да ми позволи.
Вкарах ключа в ключалката и ухаещите на мед врати се разтвориха, без да издават какъвто и да било звук.
Яй ахна.
Съкровищницата е дълга и тясна стая. И двете дълги стени са покрити от долу до горе с рафтове. На ниската стена в другия край на стаята има висок и тесен прозорец, през който се промъква вечерното слънце. Това е най-високият прозорец, който някога съм виждала, и има двайсет и едно стъкла. Слънчевата светлина пада меко върху гърбовете на хилядите книги, наредени по рафтовете, и обикновено просто стоя така за миг и вдишвам аромата на прах, пергаменти и блаженство. Това е най-добрата част от деня. Заради това всичко си струва: да живея тук, далеч от семейството си, далеч от тучната долина между извисяващите се хълмове. Да лежа в леглото нощ след нощ със сърце, пронизвано от копнеж. Да ям овесена каша през всички тези сиви зимни утрини. Сестрите да ме мъмрят и по-големите послушници да ми се карат, когато все още не знаех какъв е установеният ред, какво да правя и какво — не. В течение на цяла година да не разбирам почти нищичко от онова, което говореха хората около мен. Всичко това и дори много повече си струва само поради факта, че мога да стоя тук, изпълнена с тръпнещо очакване и някакъв копнеж, но такъв, който носи положителни чувства. Копнеж, който кара бузите ми да почервеняват и сърцето ми да препуска.