Яй се приближи до един от рафтовете. С върховете на пръстите си погали почтително гърбовете на книгите и после се обърна към мен.
— Не знаех, че на света съществуват толкова много книги!
— И аз, докато не дойдох тук. Можеш ли да четеш?
Яй кимна.
— Майка ми ме научи. — Тя наклони глава назад и прокара поглед чак до най-горните рафтове. — Толкова много… — повтори с благоговение.
— Можеш да прочетеш каквото поискаш. Въпреки че онези свитъци, които са най-отгоре, са стари и крехки, така че можеш да ги пипаш само под надзора на сестра О.
Повече не можех да се въздържам. Яй беше способна да се погрижи сама за себе си. Отидох да взема книгата, която бях започнала да чета предната вечер, както и още една, и още една. Занесох ги на едно от бюрата до прозореца, където мога да чета на светлината, падаща над рамото ми. Из стаята има няколко газени лампи, но не ми е позволено да ги паля. Обаче няма значение, понеже прозорецът улавя мъглявата светлина до късно вечерта, а и освен това имам зорки млади очи. Мога да чета дори и когато се стъмни. Веднъж толкова се унесох в четенето, че не знаех, че вечерният молебен е започнал, и осъзнах късния час чак когато видях сестра О да ме гледа от прага на вратата. Не знаех колко дълго е стояла там, но веднага подскочих и от устата ми започнаха да се леят извинения, като че ли беше фонтан. Затичах се из стаята, връщайки книгите по местата им, и през цялото време сърцето ми пърхаше като изплашена птичка. Сестра О ме наблюдаваше мълчаливо, което ме изплаши повече от обичайната й рязкост. Но когато се приближих до нея, видях, че тънките й устни бяха извити в лека усмивка и в очите й имаше топлина. Тя погали косата ми. Това беше първият път, когато някой ме докосваше толкова нежно, откакто се разделих със собствената си майка. Някаква бучка в гърлото ми попречи да продумам. Тя мушна зад ухото ми един измъкнал се кичур от кестенявата ми коса и ме потупа нежно по бузата. После тръгнахме заедно, аз заключих вратите зад нас и й подадох ключа. Тя ме изведе от Къщата на познанието и се упътихме към Храма на Розата, където ми помогна да се промъкна незабелязано и успях да избегна мъмренето. Поне в онзи случай.
След това сестра О продължаваше да се държи строго с мен, но вече не се страхувах толкова от нея. Веднъж, когато влязох в стаята й, тя до такава степен се беше потопила в четенето, че дори не забеляза присъствието ми. Кърпата на главата й се беше килнала на една страна и с едната си ръка тя чешеше разсеяно сивата си коса, докато с другата бавно прелистваше страниците на книгата. И тогава го осъзнах. Тя беше точно като мен.
Отворих жадно книгата и се зачетох. Стаята потъна в пълна тишина. Отвън можех да чуя вечния шепот на морето и крясъците на някаква морска птица. Четох дълго време. Чак след като свърших първата книга и посегнах към втората, си спомних за Яй. Вдигнах поглед.
Тя се беше разположила в едно слънчево петно на пода, с отворена книга в скута си. Книгата беше толкова голяма, че закриваше почти изцяло краката й. Вечерното слънце се рееше бавно по пода и когато накрая се изплъзна от страниците на книгата, тя се довлачи тежко до светлината, без да се изправя. Шията й остана леко приведена. Когато настъпи време да оставим книгите и да отидем на вечерния молебен, трябваше да се провикна няколко пъти, преди да ме чуе.
Оттогава вечер никога не бях сама в съкровищницата. Скоро привикнах към присъствието на Яй, понеже тя беше тиха като мишка и винаги правеше каквото й кажех. Не след дълго вече се чувствах така, сякаш винаги сме били заедно там.
3.
Първата утрин на Яй в Абатството беше слънчева. Обикновено през пролетта времето е прекрасно. През есента Първата Майка сресва косите си и на острова вилнеят страшни бури. В такива моменти почти не се осмеляваме да излизаме навън от страх да не бъдем отнесени от силния вятър към планинските склонове. Но през онази сутрин топлината се завръщаше. Менос, островът ни, още не беше наметнал пелерината си от пролетни цветя, но пасищата бяха сочни и зелени — за голяма радост на козите.