Петко Тодоров
Маргарит
Беше зимен ден, обикновен зимен ден. По улиците лежеше метър сняг, гъста мъгла се влачеше из студената атмосфера, а небото навъсено се разстилаше над потъналата в меланхолия земя. Всичката природа бе мъртва. Но при все това душата някак си тържествуваше; по лицето на всички се забелязваше интерес, трезвеност и радост. Последните минути на вехтата година унасяха в приятни спомени и пробуждаха нови надежди, поощряваха нови устреми — навред бликаше живот.
Живо чувстваше наближаващия празник и госпожа Гаврилова. Седнала на прозореца и приведена на гергефа си, тя ту поглеждаше из улицата, ту пак бодеше с иглата и се замисляше върху миналото — моминство, любувание, сватба… И по този начин през главата й минуваха цяла върволица блажени дни, пълни с веселие, смях и щастие…
Госпожа Гавраилова и е млада, стройна, с хубаво светло лице, над което като китка стоят бухкави магически къдри; всичко у нея показва, че тя действително е една от първите жени на „висшето общество“. Мъж й Петър Гавраилов е председател на Апелативния съд; получава тлъста заплата, па и от наследство има, с една дума — богат човек. Те живеят разкошно; къщата им е окичена с всевъзможни джунджурии, всичко наредено с вкус и изкуство, тъй щото доволно е человек да се срещне веднъж с тях, за да разбере какви хора са Гавраилови.
Тази заран господин Гавраилов излезе с важна цел — да накупи подаръци за Нова година. Госпожата с нетърпение очакваше завръщанието му; тя любопитстваше да види какъв подарък ще й донесе мъж й и при всяко пошумолявание навън се заглеждаше във вратата.
Докато така мислеше щастливата домакиня, вратата се скръцнаха и слугинята влезна при нея.
— Госпожо — поде с влизанието си последнята, — Мария, жената гдето ни варосва, иска да Ви каже нещо, тука ли да дойде или Вий ще слезите в мотвака да я видите?
— Чакай, аз ще сляза! — отвърна госпожата, като стана и тръгна към готварницата, гдето я посрещна една висока, слаба, но с мило и симпатично лице жена, в умните очи на която светеше молба и добродушие.
— Госпожо — почна тя с искрен глас, в който се сливаше бедствието, добродушието и отчаянието на бедната жена, — мъж ми отиде във Влашко и не се върна вече. Аз очаквам на две ръце… Вий знаете аз съм Ви послушвала и пак ще Ви послушам, не ме оставяйте… — И тя вдигна замолените си очи към гордата домакиня, която сопнато я запита:
— Е, че с какво сега да ти помогнем?
— Госпожо, моля Ви се дайте ми поне три лева.
— Три лева! — пресече я Гавраилова. — Че кой ни дава нам три лева? — И без да слуша повече, тя се дръпна назад, а Мария отчаяно заплака след нея.
— Госпожо, смилете се над детето ми — умира!
Но този вик едвам достигна до ушите на домакинята. Тя вече седеше отново на гергефа, някак си недоволна от този разговор и като че ли сама пред себе си се оправдаваше: — Три лева!… — Видели у нас малко пари и всички просяци тук тичат, като че ли ще си дадем парите на тях!… — И пак забождаше иглата по обтегнатата канава. А клетата жена в това време безцелно се луташе из улиците, без да знае и сама къде отива…
Часът наближаваше дванайсет. Денят се проясняваше; бледавите лучи на зимното слънце се показваха между гъстите дебели облаци и треперливо се разливаха по прозорецът, пред който госпожата шиеше.
Радостните й предчувствия от минута на минута се оживяваха. Времето бе прочетено — Гавраилов се очакваше кой час да влезе във вратите.
В съседната стая затракаха чинии и вилици — слугинята слагаше вече трапезата. Но ето, най-сетне равномерните стъпки на домакина се разнесоха в пруста и младата госпожа радостно полетя към вратите.
— Здрасти, Петре! — посрещна го тя със светнали очи.
— Здрасти, здрасти! — отвърна й също така весело Гавраилов, като хвърляше дебелата си шуба. — Е, как си?
— Чакам те! — отвърна домакинята и нетърпеливо се взря в мъжа си, който извади от джоба си една книга и й я подаде:
— Заповядай, честито да го носиш!
Госпожата бързо-бързо разтвори загънатата книга; пред очите й заиграха малките светливи зрънца и тя почти в захлас от радост извика:
— Маргарит!…
— Двайсет и две върви; дадох тъкмо шейсет наполеона за него — добави значително Гавраилов.
— Двайсет и две върви! — повтори жената. — О, каква прелест!… Ах, колко обичам маргарит! Довечера на бала… Ще си го турна, знаеш, Петре, така — и тя посочи към врата си — с роклята… деколте.
Голяма радост обвладаваше и двамата млади през цялото ядение. Щом свършиха, госпожата мина в спалнята, затвори се сама, като някой наивен мечтател, и като се обтегна на мекото канапе, унесе се в радостни мечти Тя ту издигаше маргарита и го изгледваше от край до край, ту се замисляше за впечатлението, което щеше да произведе на шумпия и многолюден бал тази вечер.