Облечена в своята разкошна розова рокля-деколте и около хубавата й белосана шия лъщят при светлината на ламбите тези светливи дребни зрънца… Ех, колко засукани офицери ще я заобиколят! Колко поклонници, обожатели!… И колкото повече Гавраилова се задълбочаваше в тия мечти, толкова повече тя се унасяше: дългите клепачи се спущаха над очите й, умът й се затъмняваше от чувствата и неусетно младата жена заклюма и заспа…
Заспа тя, както заспиват всички безгрижни, плувнали в щастието на живота. Но докато тялото потъваше в съня, затъмнелия ум почна да работи, бавно и безсъзнателно. През щастливата жена начват да летят сенките на цял свят, които полека-лека се съживяват и захващат да играят в живия си образ. Гавраилова засънува.
… Одърпани, мършави хора, които при пръв поглед ти докарват страх, наизлизат пред нея и от ушите, очите, устата, от цялото им тяло протичат порои кърви, съединяват се в едно и образуват цяла кървава река. — Реката бучи и клокочи, покрита с пяна, в която лъщят дребните маргаритни зрънца. Из реката газят безброй множество също такива бледни изсъхнали хора, със сбръчкани чела и подпухнали очи и сърдчено гребят гъстата пяна. Те събират тая пяна и мълчаливо я носят в големи фабрики, гдето лъчите на слънцето едвам проникват, внимателно чистят малките зрънца, мият ги, изтриват ги до късна вечеря. Денят се превръща, настава нощ, но работниците във фабриката не знаят почивка. Главите им се вият, жилите на вратовете им болят, кръстовите им се прекосят и в умора те заклюмват над малките зрънца. Изведнъж нещо изшумолява. Стресват се и в очите им блясва светливия маргарит. В това време из дългата работилница се разнася гърлястия вик на надзирателя:
— Хайде-е, по-скоро работете!… — И отново нависват уморени глави над светлите зрънца, а от челата им тече кървав пот… Но ето, работата се свърши и всички (о, колко много са тези хора!) стават, затичват се към нея и всякой от тях с неизказана скръб в очите нежно й подава тези дребни скъпоценни зрънца. И в същата минута наоколо гръмват прехрипнали мъжки гласове и кървавата песен на маргарита изпълва въздуха. И Гавраилова я чуй, разбира всяка нейна дума. „… Радвай се ти на тия дребни зрънца, които ний събрахме измежду петнистата кръв на ония, що гният по дъното на океана, за да ги търсят… Радвай се, те са изтрити от нашите корави ръце и измити от нашия пот!“
„Радвай се!… Това са нашите гъсти сълзи, сълзите на нашите деца, които мрат в порутените влажни хижи, на нашите жени, които вий, безсърдечни охолници, пъдите, когато те дойдат да събират трохите от трапезата ви…“ Тъй пеят злочестите роби на труда, а тя съкрушена, едвам поема всяко зрънце, внимателно го разглежда и грижливо ниже на копринена нишка…
Изведнъж тя се сепва и плахо се огледа наоколо. В стаята бе тихо и тъмно, само последните слънчеви лъчи играеха още по прозорците… Младата жена, бледна и смутена, няколко минути лежа на мястото си, без да може да се опомни. Най-сетне като се посъвзе, тя стана и развълнувана почна да се разхожда назад и напред из стаята. В главата й беше цял хаос; непознати чувства бяха се увили около сърцето й, а в ушите й все още бучеше дрезгавия глас на пеющата тълпа. Поразителна прилика намери тя между тези непознати и страшни образи и оная нещастна Мария, която тая сутрин изпъди из къщата си. Маргаритът лежеше на масата, но вече не я привличаше и не лъщеше тъй примамливо-магически, както преди малко. В тази минута ней се искаше да види злочестната Мария. Тя бе готова да й даде не само три лева, за да я направи щастлива като себе си. Тя искаше да облекчи страданията й и да помогне на умирающето й дете. Обзета от тия мисли, тя почти несъзнателно натисна електрическия звънец.
След малко слугинята се озова в стаята.
— Пено — начена младата жена, — ти нали познаваш оная жена, която тая сутрин дохожда да ми иска пари?
— Как не, госпожо, познавам я! Нали на Димитровден тя дохожда да варосва.
— Знаеш ли где е къщата.
— Е, там на края — в Парцал махала.
Лицето на госпожата се проясни и без да мисли повече, тя бърже си наметна скъпия мантел, взе чантата си и като се обърна към слугинята, значително додаде:
— Пено, ний сега ще отидем при оная жена, хайде иди повикай един коларин да ни откара.
Слугинята учудено изгледа господарката си и в недоумение тръгна да изпълни заповедта й.
След малко те вече хвърчеха към Парцал махала.
— Ето къщата на Мария — обади се слугинята, когато пайтонът наближи до една нисичка къщица.