— Спри! — извика тутакси госпожата към файтонджията и пайтона спря. Двете жени слязоха пред порутената къщица, бутнаха нисичката портичка и бързо влязоха в един тесен двор. Ослушаха се: — тихо, като че жива душа нямаше. Слугинята доближи до вратата, надникна и машинално влезе, а след нея и госпожата. В тясната стаичка царуваше полумрачина; в ъгъла, до едно легло, на което неподвижно лежеше тялото на едно десет-дванайсет годишно дете, беше се привела една стара побеляла жена със слабо набърчено лице. При влизанието на неочакваните гости тя издигна главата си към гостите и с тъпо равнодушие ги изгледа.
— Добър вечер, бабо! — поде слугинята.
— Дал ти бог добро! — отвърна почти машинално бабата.
— Где е Мария?
— Господ я знае! Тази заран излезе уж да намери пари: една богата госпожа, казваше, щяла да й даде. Ето, мръкна се вече, а нея все още я няма. Пък и защо ли ще дойде? На — то вече е мъртво!…
При тези думи Гавраилова плахо погледна към леглото в тъмния ъгъл. В тази минута стори й се, че две стъклени мъртвешки очи укорително погледнаха на нея. Обзета от ужас, тя неволно се дръпна към вратата:
— Да си ходим! — едвам чуто продума тя, като улови слугинята за ръката.
След малко тя беше пак в къщата си и всичко видено досега й се стори като един мъчителен сън…
Балът на офицерския клуб беше в пълния си разгар. Самодоволно, сияющи от щастие, като леки пеперудки, безгрижно се въртяха под такта на музиката разкошни дами и елегантни кавалери. Шумящите свилени рокли, разголени гърди и ръце, бели ръкавици, скъпоценни камъни, опнати униформи, лъскави еполети и копчета — всичко това се сливаше в едно, пъстрееше, движеше се, лъщеше до премрежвание на очите. На балът беше и госпожа Гавраилова. Тази вечер тя беше царица на тържеството и погледите на всички бяха упречени към нея. Цял венец от поклонници я обикаляха, честити да получат поне една само кратка усмивка от нея. Сияюща в своята горделива хубост, тя скъдно надаряваше своите роби с благосклонни погледи и щастливите, прехласнати от очарование, удвояваха ревността си. Как да не забравиш света и себе си в това море от въздишки, в тази упоителна музика от комплименти, нерешителни признания и доброволни самоунижения? А дребните лъскави зрънца, скъпия маргарит, красиво обхванал лебедината й шия, примамливо лъщеше на излените й мраморни гърди, високо подигани от вълните на сладките чувства. На полуотворените й сладкострастни уста играеше усмивката на безгрижието и в тъмните й магически очи пламтеше огъня на безметежното щастие.
Какво важи за нея светът със своите страдания, мъки и безкрайна мизерия, когато пълната чаша на живота е пред нея?
Бяха се изминали около петнайсет дена от Новата година. Една вечер госпожа Гавраилова с мъжа си под ръка, увита в хубава ротонда, бавно заминаваше из широката Княжеска улица. Тя бе извънредно весела и шеговито бъбреше с мъжа си. Като минуваха покрай едно здание, долния кат на което беше тунел със силно осветени призори, тя някак си случайно погледна вътре и неволно се спря. Един познат образ й се мярна пред очите. Една възвисочка, стройна и хубавичка жена, облечена в червено, разголена, набелена, безсрамно се излягаше на един стол, обиколена от неколцина офицери, твърде нескромни в изливанието на чувствата си. Тя се кикотеше и цинично излагаше на погледи богатствата на младата си снага. Тази нещастница беше Мария. Мизерията и отчаянието бяха я хвърлили в тази мръсна дупка на позора и безчестието. Госпожа Гавраилова остана като гръмната.
— Какво има? — запита я мъжа й, който не забелязваше сцената в тунела.
— Нищо! — каза младата жена, като го дръпна за ръката, и бързо закрачи нагоре из широката и многолюдна улица.
„Маргарит, Маргарит“! — гърмеше между това някакъв таен глас в ушите й.