Выбрать главу

— Граф Унтерберг! — каза си прималял Богдан. И той неволно се отмести в сянката на колоната и остана замръзнал на мястото си. Маргарита държеше един голям букет, същия оня!

Двете жени и графът весело гълчаха, след като се разпростиха с другите мъже.

— Да земем купе? — попита графът. — Хладничко е…

— О не, не, драги графе, в открита кола — отговори Маргарита:

„Драги графе!…“ — звъннаха като погребален звук тия думи на Хилковото сърце и той усети, че един къмък се задъни в гърдите му и спря дъхането в тях.

По повикването на графа един файтон приближи. Графът подаде дясна ръка най-напред на госпожа Кнотек, после на Маргарита, които седнаха в дъното на колата: той седна отсреща им, назова на возача улицата на певицата и файтонът се понесе по звънливия калдъръм.

Хилков го гледа, додето се изгуби от очите му. Той стоя неподвижен още няколко време там, вторачил поглед в същата посока. Вълтава шумеше плахо в тишината. Фенерите фърляха мъжделиви снопове лучи. Хилков с бавни крачки, приведен под тежината на безнадеждни чувства, се запъти към своето глухо, сиротно жилище.

— Простако българино, много си смешен с твоята глупава любов и с твоята глупава роля! Защо се увираш, дето не ти е мястото? Свивай си парцалите с твоето нищожество… Де можеш да се мериш с тия великосветски хора и да съперничиш с тях за сърцето на Маргарита! Тя ти каза две любезни думи, а ти се заблазни за любов с нея — царицата на пражката младеж!… — мълвеше си горчиво Хилков, в унизително съзнание за пълното си безсилие и незначителност.

Когато потропа на вратнята си, той замени размишленията си с тия думи, гуждайки някаква монета в ръката на отворилия му слуга:

— Не, аз няма вече да я виждам. Във вторник ще й се извиня с писмо и няма да стъпя вече у тях…

Това внезапно решение подействува на него освежително, той усети, че му олекна на гърдите.

— Не, никога! — повтори пак той, като си легна.

IX

Той очаква с нетърпение да дойде вторник.

Двата деня, които го разделяха от тоя ден, му се показаха два века.

Но той не написа извинително писмо във вторник. Той се яви у Маргаритини точно в уречения час, в който бе поканен на обяд.

Домакинята и дъщеря й го посрещнаха с радост. Маргарита беше очарователна на трапезата. Тя гълчеше живо, весело, смеейки се с детинска безгрижност, разказвайки за миналото представление, още под живото впечатление на триумфа си.

— И вие, господин Хилков, си наложихте жертва, като дойдохте на скъпите чинове… Ах, колко ви съм признателна!

— Не зная кой трябва да бъде признателен — издума студентът, като се изчерви.

— И аз ви поблагодарих още там, от сцената, забележихте?

— Какъв въпрос, госпожице?

Но той пак си спомни нежния поклон и усмивка, изпратена на графа Унтерберга, и онова, което видя пред портата на театра — и един облак мина по челото му.

— Аз ви възчаках при портата, за да ви кажа добър вечер, но…

— Ах, бяхте ли там? Как не ви видях?

— Вие бяхте заняти…

— Истина! — изсмя се тя. — Слисаха ме графът и другите… Но аз ще се постарая да изкупя тая си невежливост, като ви направя мой пленник днес!…

— Да, ще се разходим някъде, това е решено вече — отвърна госпожа Кнотек. — И какъв хубав ден!…

Хилков поблагодари. Той се усещаше най-щастлив човек.

— Мале, другата разходка ще се отложи, аз ще съобща — и като се обърна към Хилкова:

— Ездите ли на кон?

— Не.

— Вие не обичате тоя спорт? А той доставя такова удоволствие… Такова удоволствие е да се чувствуваш носен от един фъркат кон, брулен от приятен, хладен ветрец по лицето…

След обяд Маргарита пя при пианото. Най-после изпя „Gde domuv mui?“ с много чувство.

— Харесва ли ви се тая наша песен, господин Хилков? — обърна се към него Маргарита, като стана, поправяйки си един климнал на челото кичор от златистата си коса.

— Тя ме възхищава винаги, госпожице, по своята чудна мелодия тя пренася мислите ми към моето отечество.

— Как трябва да го обичате!

— О, безмерно.

— И вам ви е тежко в тая чужбина?

— Тая мила къща ме направя да се чувствувам като в собствената си родина, като в бащиния си дом.

— И тъй гледайте на нашата къща, господин Хилков: — ние ви вече казахме — обърна се майката.

— Как съжалявам, че се не познавам с вашата друга сестрица… Господин Хилков, поздравете я от нас, и госпожа майка ви — каза Маргарита.