Стефан Бонев
Маргарита
Валеше. Като че ли облаците се движеха заедно с влака, с него спираха по гарите и пак продължаваха, за да се излеят накрая в морето. Вадички дъжд пълзяха по стъклото, отдръпваха се при внезапните повеи на вятъра и отново тръгваха надолу. Наближаваше полунощ и вагонът се беше опразнил. Андрей откъсна поглед от прозореца и въздъхна уморено. Закъде се беше разбързал. Конференцията щеше да започне чак следобяд. Можеше да хване и сутрешния влак. Той затвори очи и се опита да задреме.
Влакът спря на малка гара. Андрей се наведе към прозореца, но като не можа да разчете името й през мокрото стъкло, се намести по — удобно. Вратата се отвори колебливо и в купето влезе момиче с мокри кестеняви коси. То поздрави с кимване и мръдване на устни и се настани срещу него. Влажната блузка очертаваше малки твърди гърди с остри зърна. През тънката пола изяшно прозираше бедрото на преметнатия крак. Андрей наблюдаваше скришом и със задоволство фигурата й. Интелигентно момиче, няма багаж. Нищо чудно да се срещнат на конференцията. Или пък е студентка, ако се съди по възрастта й. Трябваше да завърже разговор. В купето нямаше други хора. Погледна скръстените й пръсти — беше без халка.
Някакво непреодолимо желание обхвана Андрей, напрягаше го целия. Искаше да я прегръща, да я стиска в обятията си, да я целува. Учуди се на себе си. Вече беше улегнал човек. Зад гърба си имаше петнадесет години безукорен брак и две големи деца. Не можеше да си позволи такова нещо.
Момичето погледа известно време през прозореца, после свали крака си и преметна другия, като за момент блеснаха две влажни бедра. Андрей стисна зъби. Какво беше това желание? Откъде? Никога не беше изневерявал на жена си, държеше на семейството и доброто си име. А това е нещо рядко срещано сред неговите колеги. Защо се съгласи да ходи на тази конференция? Защо не взе сутрешния влак? По дяволите!
Тя извади от чантичката си пакет цигари. Андрей напипа запалката в джоба си. Сега е моментът. Ще я заговори! Момичето повъртя цигарите из ръцете си и отново ги прибра в чантичката. Не й се пуши, явно не знае какво да прави… Не! Той не може да си го позволи. А и тя не му обръща внимание. Най — много да се изложи. Андрей стана и тръшкайки вратата, излезе в коридора.
Вече се разсъмваше. Момичето спеше срещу него с отметната назад глава. Малките й, капризно извити устни се бяха разтворили трогателно. Той не можеше да откъсне поглед от тялото й. Поне да я беше заговорил. След малко влакът ще пристигне и двамата ще тръгнат в различни посоки. А той ще се мъчи, ще съжалява, че не е направил нищо. Такова момиче! А как щяха да изкарат само… Не знаеше какво го кара да бъде сигурен, че ако опита, ще излезе нещо, но вярваше. Представяше си вече нощите, когато ще бъдат заедно. Виждаше ръката си по меката й кожа.
Тя се размърда сънено и погледна премигвайки през прозореца. После се прозя дискретно, окашля се в шепа и усмихнато каза:
— Как мислите, днес дали ще вали?
Изтичат последните часове от престоя ми в този град. Като си помисля само, че не ми се тръгваше за тук. Маргарита също долавя края, но при нея всичко е по — различно. До последния миг се държи така, като че ли раздяла няма да има.Останалите чувства надделяват в мен. Ето, аз съм тук — добър, честен, прям и нервен понякога. Харесва очите ми.Впрочем всичките ми жени са ги харесвали. Но нейното е друго, имало нещо магическо между тях.
Тези неща запълват всичко в Маргарита. Краят и раздялата са затрупани от купища чувства, представи и образи, които тя си е изградила за мен. Няма бъдеще, няма минало. Всичко е едно безконечно настояще — един Фаустовски миг на удоволствие и забрава. Започвам да се срахувам, че дори и след раздялата, а тя е неизбежна, Маргарита ще си остане в този миг. А всъщност имаме още два часа…
Пропусна цяла седмица лекции. Направо забравих пътя към института си. Тя, прилежната, образецът, отличникът на потока, надеждата на преподавателите. Съществувах само аз. „Ще ми пишеш ли? Оставила съм ти и телефон!“ Ще пиша разбира се.И ще идвам, когато мога. Ще си издействам командировки. Ама, обичам те, как можа да си измислиш това. Синевата на очите й се взира в магическата точка и открива там нещо, което не съм знаел, не съм и подозирал, че притежавам. Не знам какво е, но може наистина да го има там, вътре в застаряващото ми тяло.
После, във влака, ще затварям очи и отново ще догарят онези въгленчета с дъх на невинна плът. А жената, децата… Колко грубо и делнично звучи това, колко ежедневно… Не искаш да разваляш семейството ми? Ще трябва да ги лъжа тогава. Не ми е присъщо, съгласен съм. Но ще трябва. Какво? Казах ти, не си мисли такива работи! Няма да те забравя. Не мога да те забравя.