Стиховете! Да, тук са, в чантата. Харесват ми, не ти ликазах? Добре пишеш. Има нещо в теб. Но ще трябва още да по — работиш. Щом не искаш, няма да ги публикувам. Разбира се, знам че са само за мен. Особено ми допадна онова зелено море, което изтича от очите ми, за да се удавиш в него. Но защо да се давиш. Ти трябва да се къпеш в него. Да плуваш към мен където и да съм.
Още един час. Приисква ми се той да мине бързо, бързо… Страх ме е в последния момент да не се случи нещо. Да не се развали магията на очите ми. Затварям ги и стискам силно.
Когато отново поглеждам, светът е станал стерилен и прозрачен. Само Маргарита е реална и учудено се вглежда в мен. Този проклет час! Не знам какво да й говоря. През тази седмица й казах толкова много неща, казах й всичко.
Влакът е композиран. Сянката на вагона закрива лицата ни. Всичко наоколо потъмнява. Вдигам очи. По небето са се струпали огромни, намръщени облаци. Към очите ми, като към гръмоотвод се отправя ярка зелена мълния.
Болка! Ад! Бог наказва грешните. Чий бог! В кого вярва онзи, който е пожелал чужда жена? Защо чужда? Тя е моя! Моя!
Строполвам се. Не усещам удара с асфалта. Безчувствен съм. Някакви горещи струи обливат лицето ми. Червенината под клепачите започва да пари. Отварям очи и някакъв слънчев лъч се втурва в тях, като в избистрени кладенци. Извръщам глава и сред писъка на ушите си долавям тревожните думи на Маргарита. Постепенно писъкът отслабва, чувствам как се завръщат силите ми и ставам, олюлявайки се.
Нищо ми няма, Маргарита! Нищо! Не знам защо така… Сигурно е от вълнение. Сядаме на близката пейка. Усещам кожата си мръсна и леокава. Гади ми се, но не в стомаха, а вътре в мозъка.
Това какво е? Дъжд? А защо боли когато удрят капките? Наистина боли, Маргарита! Не вярваш ли? Теб не те ли боли? Целуни ме… Така! Сега вече не боли. Пречиствам се. Дъждът все пак изчиства мръсотията. Вече си мислех, че нищо не може да ме измие.
Това са последните капки. Вече съм чист, обновен. Или поне така си мисля. Точката! Напипвам трескаво мястото между веждите. Под пръстите пари. Там е! Съществува магията. Добър е господ!
Маргарита продължава да се взира тревожно в лицето ми. Добре съм, добре съм вече. Усмихвам се измъчено. Тя ме целува между очите. Точката запламтява още по — силно и от нея към всички точки на тялото ми тръгват топли и свежи сокове. Отново съм силен, чист и силен, и тя ме обича. Щастливи сме. Няма да има раздяла, няма да има край. Никакво минало, никакво бъдеще. Има само настояще. Маргарита се усмихва и стиска ръката ми. Заедно сме. Мокрите коси я правят по — хубава. Още във влака го забелязах.
Семейството, жената, децата… — дави се в мен тънък и прегракнал гласец. После съвсем млъква. Дъждът отдавна е престанал, но още чувствам по кожата си приятно изтръпване. Сега сме заедно, Маргарита! Хващам я за ръката и ставаме от пейката.
Гарата се отдалечаваше зад гърбовете ни. Пропищява локомотивна сирена и грохотът на моя влак се втурва през глава към къщи. Мястото ми в него е празно. Или вече го е заел някой правостоящ. Билетът студенее като парче метал в ръката ми. Късам го и го хвърлям на улицата. Смеем се. Има само безкрайно настояще, нищо друго. Но докога…