Това последното, което Маджо ми разказа за ебането, сякаш го възбуждаше и усетих искреното му задоволство. Накара ме да се замисля дали не е прикрит гей. А и често, като ме прегръщаше, леко ми опипваше рамото с фините си пръсти. Дори бях забелязал, че ме гледа влюбено, или поне така ми се струваше.
— Ти откъде си сигурен, че разговорът им е протекъл точно така? — попитах го.
— Еех, дадох и на Димчо едно такова устройство като твоето да го запише. А Димата, като стара лисица, е успял да вкара упреците си към мен, защото не смее да ми ги каже в очите… Жоро, Жоро… — въздъхна тежко Маджо. — Никак не ми е леко на мен. Грам не се заблуждавам, че Димата и Маргина чакат да видят кой ще вземе превес в този двубой. И ако Пехливанов успее, веднага биха минали на негова страна. А има и нещо друго, което не знаеш… Пехливанов се е чул още на другия ден след смъртта на Поли с Жоро Илиев. Говорили са си цели единадесет минути — усмихна се благо Маджо. — Знаеш, че куките ми предоставят такива записчета. Малкия Черешар (така Маджо наричаше Жоро Илиев) го е уверил, че може да разчита на него. Но сега батко ти Младенчо ще пусне това записче на Мето Илиянски и ще стане голяма интрижка. Мето и без това постоянно протестира, че върти целия ВИС, докато Черешара купонясва и прибира по-големия пай от дрогата. И ако от Поли имаше респект и си деляха улицата петдесет на петдесет, в никакъв случай няма да иска да пусне такава аванта на Пехливанов. А идеята на Малкия Черешар ми е ясна. Иска да взема процент и от другата страна, още повече че иска да прибере част от милионите на Поли, като вкара онзи глупак в някакъв измислен бизнес.
— А ти защо мислиш, че Мето ще ти се върже — гледах го изумен. Схемата му беше невероятно проста, но ефектна. Без да си мръдне пръста, щеше да разбие ВИС и да отстрани Пехливанов.
— Как няма да се върже тоя боклук? — озлоби се изведнъж Маджо, — Навремето, когато градихме охранителните фирми, той беше обикновен крадец, който прескачаше по балконите, аз съм го вкарал в тези структури, сега ми е длъжен! А и нали ти казвам, че записът, който ще чуе, няма да му хареса — за миг усети, че е преминал границата, и се успокои. Определено не обичаше да изпуска злобата си пред другите и да разваля образа, който сам градеше за себе си.
Не вярвах, че ме е повикал само да ми разкаже плановете си, и затова го попитах директно:
— Това са си твои неща! Какво се иска от мен?
— Нещо много дребно — тонът му пак стана мазен и мил. — Чух, че тези дни сте се виждали с Женята — погледна ме ехидно той. Вече бях сигурен, че има достъп до всички телефони, до които пожелае. Явно бе проникнал доста навътре в МВР.
— Така е. Видяхме се!
— Е, и как е той?
— Колеблив… объркан!
— Нормално е — усмихна се Маджо. — Явно не приема Пехливанов като сериозна шапка. Моята молба към теб е — провлачи думите си той — да му предадеш там, по твой си начин, че ако иска да носи каскет, да си седи там. Но идват тежки времена, бури, виелици… абе направо зима… Ще му трябва мека и удобна, кожена шапка. Нека ми се обади. Нямам нищо против лично да му я надяна на главата. При това ще го направя много нежно. Женята е полезен човек… нали не се лъжа? — погледна ме изпитателно той.
— Не се лъжеш.
— Ами, питай го тогава какъв му е кярът да е полезен, но беден! Мисля, че това ще свърши работа — стисна ме и нежно прокара пръстите си по рамото ми с привичния си жест. После се обърна и отиде на корта.
Глава 6
Пехливанов сякаш предвиждаше ходовете на Маджо.
Срещата ми с Младен на тенис кортовете беше в неделя. Още на другия ден рано сутринта ми звънна Женята, за да се уговорим да се чакаме пред парк-хотел „Москва“, оттам да идем до басейна „Мария Луиза“ на някаква среща с Мето Илиянски. Женята ме чакаше, придружен от двамата си охранители, както и с набралите популярност хероинови дилъри Тони Носа и Митко Дебелия, които отскоро вестниците бяха превърнали незнайно защо в Клюна и Демби. Познавах доста добре и двамата.