Преди години, когато Поли сложи ръка на хероина, Демби го играеше самостоятелен и не искаше да премине към организацията. Криеше се и продаваше на явките пред „Хемус“ и „Кравай“. Още тогава си бе извоювал името на смел и непоколебим пич. На всичко отгоре бе умен и пресметлив. Той и партията му Бисер, когото наричаха Били Лъжеца (сега обвинен в подготовката на убийството на генерал Любен Гоцев) бяха наплашили всички дилъри. Плащаха лично на всички районни и квартални инспектори. Така си бяха подсигурили гръб, а имаха лек и за групировките.
Бяха хванали едно дребно дилърче — Сашко Малкия, който живееше на малките пет кьошета. Той ходеше четири-пет метра пред тях, като носеше голям сак с калашници, пистолети и дори ръчни гранати. Понеже беше невзрачен, никой не му обръщаше внимание. Това бе идеята, ако куките спрат Били и Демби за проверка, щяха да намерят най-много по един нож, а Сашко щеше да се измъкне невредим. Ако пък ги заградяха групировки, Малкия мигновено им подхвърляше сака и те вадеха автоматите. Така оцеляваха дълго време. В крайна сметка Сашко, окрилен от сериозния гръб, който му даваха, започна да продава безразборно дрога наляво и надясно. Полицаите го заловиха и му образуваха дело.
Демби не си оставяше магарето в калта. Набързо събра пари, нае опитни адвокати, дори разкачи златото си, за да им плати. Пуснаха Малкия под гаранция, цялата улица обаче заговори, че е пропял. Били Лъжеца и Демби нямаха друг избор, освен да го самоубият. Падна от висок етаж.
Естествено, че куките задържаха първо тях двамата, но колкото и да ги натискаха, те държаха на своята версия: „На Малкия му прилошало, излязъл да подиша въздух, станало му по-лошо, навел се и паднал през балкона.“
В крайна сметка нямаха никакви доказателства и бяха принудени да ги освободят.
Моето запознанство с Демби стана по доста странен начин. На Поли му беше писнало от него, защото никога не отчиташе пари на организацията. Носеше му се слава, че е неуловим като Левски. Никой от нас не знаеше дори как изглежда. Една сутрин Поли ни повика с Женята в офиса си. Нареди ни да не използваме наемници, за да не се изложат, а лично да издирим и заловим Демби.
— Имате срок един месец! Ако трябва, няма да спите, но го искам тук… при мен! Ако е жив, разбира се! А ако е мъртъв, пак искам да го видя с очите си! — разпали се той.
Знаехме, че с натиск на дилърите няма да мине. Демби там го играеше „добрия“, затова ги подкупихме солидно. Казаха ни къде можем да го хванем. Сгащихме го рано сутринта, докато си пиеше кафето в едно препълнено заведение на булевард „Витоша“. На мига седнахме от двете му страни, а Женята заби пистолета си в бузата му. Демби изобщо не се сепна. Напротив. Разхили се.
— Тръгвай с нас, боклук! Или ще те гръмна! — направи се на страшен Женята.
— Аре, гръмни ме пред всички, де! — привлече вниманието на хората в заведението с отговора си. — Стреляй, да видим после как ще се оправиш!… Тарикат!
Дръпнах Женята и мълниеносно се изнесохме. Докато излизахме, ни съпроводи гръмогласният смях на Демби. Едва бяхме завили зад ъгъла, и чухме полицейските сирени.
— Добре че ме спря… — промърмори Женята, — иначе щяха да ни заключат като рекетьори, които нападат невинно момче.
Сега се чудехме как да се оправдаваме пред Поли, че не сме го заловили. В случая обаче Демби ни помогна сам. Явно беше разбрал, че сме хора на Поли, и потърсил посредник.
— Добра работа, момчета! — посрещна ни Поли в офиса.
Впоследствие научихме от посредника, че Демби се е съгласил да бачка за организацията. Явно бе проявил далновидност. Знаеше, че втори път прошка нямаше и че беше по-добре да работи за Поли.
Тони Клюна беше друга бира. Бе започнал в Люлин, където си и живееше, като разпространител на марихуана. За кратко време се превърна в номер едно. Продаваше по 150–200 цигари на ден, което за сам човек си беше уникално постижение. Това обаче никак не го задоволяваше. Мечтата му беше да се измъкне от Люлин и да влезе в голямата игра, наречена „хероин“. След кратки проучвания се настани в района на „Раковски“, където по това време беше най-големият пазар.
Роден индивидуалист като Демби, и той започна да продава „шано“ (без протекции). Бързо доказа качествата си и на това поприще и стана любимец на наркоманите. Макар и да се изплъзваше от групировките, от Демби не успя. Много бързо той го превърна в свой роб след солидна порция бой. Тони това го устройваше. Новият му шеф не беше толкова прецизен в отчетността, като групировките, но му даваше гръб. Клюна се нуждаеше от защита, а Демби — от акъла му като бръснач и търговския му нюх. Бяха като два скачени съда.