Освен че беше алчен и стиснат, Клюна беше и голям кариерист. По същото време останалите сикаджии завидяха на Поли, че контролира хероина. След консултации с Маджо те получиха благословията им да пазят дилъри и да си печелят от това, но самият той се дистанцира от този бизнес като върл враг на дрогата. Тук Клюна видя звездния си миг да се издигне в йерархията.
Стоил Славов и партньорът му Любчо Василев, които нямаха и хабер от наркотици, решиха първи да се възползват от разрешението на Маджо. Предлагаха супер условия — служебна кола и охрана за по-големите дилъри. Клюна на мига забрави доскорошния си бос и се премести при тях.
Демби побесня. Бизнесът му падна наполовина и той всяка вечер се нашмъркваше и се напиваше като животно. А Били Лъжеца едва го възпираше да не отиде да заколи на публично място доскорошния си култов дилър. Накрая достигнаха до консенсус да наемат хора, които да го натрошат. Така в едно свърталище на „шанаджии“ попаднаха на Ицо Кьоравия. Мамино синче от центъра на София, което като цветарка се прикачаше към всяка групировка, за да бъде в кириза.
Представяше се като автокрадец, но не бе откраднал нито една кола. Често посредничеше при откупи. Пред Демби и Били влезе в ролята на човек за „мокри поръчки“. Взе им 8 хиляди лева напред, намери двама едри мангали от Женския пазар и ги прати да нарежат гумите на служебното волво на Клюна. След което, примрял от страх, скрит зад един ъгъл, го зачакал с желязо в ръка.
Клюна не беше нито от вчера, нито от оня ден. Отдалеч видя спадналите гуми, изнесе се бегом, метна се в минаващо такси и отпраши към Люлин.
И жертвата, и „атентаторът“ за дълго се покриха. Единият — да не го пребият, а другият, за да не връща парите. Някъде по това време Демби влезе под шапката на Поли. Първата услуга, която поиска от него, бе да му върне Клюна, който отново бе излязъл на улицата и, охраняван от хората на Любо и Стоил, печелеше луди пари.
Тони бе принципен. Колкото и да изкарваше за деня, харчеше с гаджето си по 20 лева на ден. Всичко останало събираше за черни дни. Поли и без това не беше на кеф, че Стоил и Любо се бяха набъркали в бизнеса му, и още същия ден бе отишъл в хотел „Орбита“, където им беше щабът. Стоил го бе забелязал отдалече и набързо се изниза. Мразеше конфронтациите. Остави Любо като ловък дипломат да се справи със ситуацията.
— При теб имаш някакъв Нос ли, Клюн ли… Той е мой! Искам още днес да ми го върнеш!
— Няма никакви проблеми, Полка! Аз никога не съм искал да се занимавам с дрога! Но Тони е син на моя братовчедка — излъгал Любо. — Така или иначе се е хванал с тая мръсотия. По-добре да е под мой контрол!
За Поли семейните отношения бяха свещени. Махнал с ръка и си тръгнал. Женята, който се явяваше пряк началник на Демби, се поинтересува какво е станало с Тони.
— Роднина е на Любо! — каза Поли. За него въпросът бе приключен.
— Курът ми му е роднина — скочи Женята. — Шефът на охраната на Любо е съсед на Клюна в Люлин. Ето така са направили свръзката.
Поли от всичко най мразеше да го правят на луд. Това било капката, която преляла чашата, и набрал номера на Любо.
— Разбрах, че си ме излъгал — изстрелял в слушалката той, — Ако до утре твоят човек не се върне на старата си работа, ще ви разпоря гъзовете и на двамата!
Клюна отново се завърна в „обятията“ на Демби. Този път завинаги. Или поне почти.
Пехливанов пристигна само с двата джипа на Поли. Водеше шест човека от охраната, останалата смяна не я беше взел. Хвърли презрителен поглед към Клюна и Демби, след което ни прегърна с Женята и ни издърпа леко настрани.
— Не знам дали Женята ти е обяснил, но отиваме при Мето, за да се уговорим за наркотиците. Снощи се разбрахме с него, че няма да правим панаири. Пристигаме само с гардовете си, без бригади и всякакъв друг пълнеж. Аз ще говоря. Ако изпусна нещо важно, намесете се. Няма проблем… Нали сме си заедно? — отново прояви популизма си Пехливанов.
Пред басейна беше почерняло от народ. Въпреки обещанието си, Мето бе събрал целия си наличен състав. Отдръпнаха се от двете страни като шпалир, за да минем, сякаш бяхме арестанти, тръгнали да искат милост от Големия бос. Методи изглеждаше все така скромен, дори жалък. Прегърна ни и ни разцелува, след което седнахме на масата.
— Нали се разбрахме без панаири? — изръмжа Пехливанов.
— Нямам вина, Жорка! — усмихна се извинително Мето. — Знаеш колко бързо се разпространяват слуховете. Моите момчета разбрали, че ще делим улицата, притеснили се и се изсипали всичките да ме пазят! Знаеш как е… не върви да ги отпратя. Ще ги обидя!
Пехливанов стисна зъби и замълча. Знаеше, че не е в позиция да определя условия.