Глава 8
Оказа се, че Маджо не бе дал капаро само на мен, явно обичаше да се презастрахова. Стреляха по Пехливанов с гранатомет, докато отивал на фитнес в „Мария Луиза“. Не бях наясно още с колко гранатомета се бе сдобил и какви стрелци ползваше, но определено не разбираха от това оръжие. На следващата вечер се видях с Пехливанов и той ми разказа какво точно се е случило.
— Явно не съм толкова грешен — разхили се той, като ме видя, — и Господ продължава да ме пази. Не можаха да ме изпекат с гранатомета.
Изобщо не изглеждаше притеснен. Беше се вживял доста в ролята си на недосегаем в започнатата война с Маджо. Бягаше от реалността, което на мен ми изглеждаше доста странно. Познавах го като пресметлив реалист.
— Какво точно стана? — попитах между другото.
— И аз точно не можах да разбера. Въобще не съм подценявал факта, че като ходя на фитнес, минавам направо през гората. Затова винаги карам охранителния джип да ме затапва от страната на дърветата. Най-интересното е, че изстрелът бе насочен към джипа. Не знам дали наемниците на Маджо и Бай Миле са им обяснили, че мен не могат да ме улучат, и са наредили да ударят поне охраната. Или пък… може и сами да са взели това решение. Но при всички положения е много тъпо да убиеш само охранителите — замисли се за миг. — Или пък по този начин са смятали, че никой няма да иска да работи за мен като охрана…
— Тези в охранителната кола — прекъснах го аз, — са действащи полицаи, нали?
— Да… и това е още по-странно. Щяха да убият петима действащи полицаи… А това си е национален скандал. Иначе почти нищо не разбрах. Просто джипът ми се разтресе и след това видях снаряда, който тупна на десетина метра от нас. Точно до подлезчето, където минават редовно майки с деца. А и знаеш, сега е разгарът на сезона и беше пълно с хора, които се разхождаха в парка.
Замислих се върху „миролюбивия“ Маджо, който само се защитаваше. Предишния път, когато стреляха срещу Поли, бе до Родилния дом и Зоологическата градина. А сега — пред най-голямата къпалня в София, където през лятото се изсипваха десетки хиляди хора. За да постигне целта си, Маджо не подбираше нито средства, нито се съобразяваше колко невинни хора можеха да загинат заради собственото му тщеславие.
— Мислех да не викам куките, Жорка — извади ме от мислите ми Пехливанов. — Но се притесних, че ще хвърлят вината върху нас… че ние сме стреляли. Затова им се обадих.
— И те какво направиха?
— Започнаха да ми се дървят! Казаха ми да върна парите на колумбийците, в противен случай щели да пострадат невинни хора… заради мен. Там, на място, си премълчах, но после, като отидох в управлението, ги направих на нищо. „Всички знаем, че «колумбиецът» е Младен. Но ако сте решили да го прикривате, може да измислите и някои никарагуанци!“ — развиках се аз. Нямаше какво да ми отговорят, но се появи някакъв нов шеф на убийствата — възрастен симпатичен мъж, полицай от старата генерация. Казва се Иван Тенчев. Покани ме в кабинета си и ми обясни, че бачкал от доста време по Младен. Искал да го закове на всяка цена. „Дай ми само една улика срещу Младен и ще го разкатая. Няма да го оставя да се прави на собственик на държавата!“ Точно обмислях какво мога да му подам като информация, когато в кабинета нахлуха всичките зам.-шефове на СДВР. Подозирах, че са се притеснили да не им развалим отношенията с Младен. Разпитваха ме Бай Миле какъв го играе. Знаеш, че им нямам никакво доверие, и реших да се направя на луд, затова им обясних, че единственото, което знам, е, че е обикновен пияница. След като ми показваха разни снимки, около 2–3 часа ме пуснаха да си ходя. Нямали възможност да ме пазят и ме посъветваха да не излизам от вкъщи.
— Ти ходеше да тренираш на „Мария Луиза“, защото смяташе, че там няма да стрелят по теб. Излиза, че така ще провокират Жоро Илиев и ще му разбият бизнеса.
— Точно. Сега мисля, че ще го принудят да мине на моя страна, след като не се съобразяват с него. Нали се сещаш, че до края на лятото никой няма да стъпи на плажа.