Маргина, Бойко и другите

Изненадан от реакцията ми, Маджо се дръпна леко уплашен.

— Хайде оправи си дрехите! — каза ми с тон на досада. Чертите му се отпуснаха. Сякаш с едно движение сам свали маската от лицето си. — Просто напоследък ми се насъбра много! Затова не ми се сърди — съвсем омекна той. — Цял ден говоря с всякакви идиоти и вече не мога да различавам приятелите от враговете. Иначе това, което казваш, е така. Работата с гранатомета е голяма простотия. Ти сам знаеш — зашептя той, — че аз никога не се интересувам как ще станат нещата. За мен е важен крайният резултат.

— Все пак трябва да има някаква елементарна етика — нападнах го аз. — При Поли имаше зоологическа градина и родилен дом, а тук е на пъпа на Борисовата градина, където минават майки с деца.

— Е, някой пострада ли и в двата случая? — ядоса се отново той.

— Не, но това е чиста случайност.

— Виж, Жоро! Ти знаеш, че ние сме правили много такива неща. Досега не се е случвало да засегнем невинен човек. Или може би греша? Ако е така, поправи ме — погледна ме настоятелно.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Естествено — зениците му се разшириха и ме загледа с неприкрито любопитство.

— Ватманът, който беше застрелян на „Хладилника“?

— Пак нещо не те разбирам! — сконфузи се Маджо и не успя да скрие добре изненадата си.

— Говоря ти за ватмана, когото си накарал да застрелят на кръговото на „Хладилника“.

— Не съм карал да го застрелват. Тогава стреляха по моите коли. Може би го е убил заблуден куршум! Не знам защо после онези идиоти от „Убийства“ го направиха битово престъпление, не съм ги молил за това.

Знаех за случая от Поли и неговата версия бе съвсем различна. Наистина наемници бяха стреляли по Маджо, но неговите хора ги бяха заловили и убили, след което ги бяха качили в багажника, за да ги заровят. В последния момент забелязали ватмана, който ги наблюдавал през цялото време. Застреляли и него.

Знаех и за друг мръсен случай. Преди години Бай Миле се опитваше да влезе в търговията с човешки органи. Беше хванал двама идиоти, които превозваха трупове от моргата. След като осъществи няколко сделки, Бай Миле се бе уплашил, че ще проговорят, и неговите хора ги бяха прилъгали на среща с уговорка да им платят парите. Но на срещата ги убили. Така и не намериха никога телата им.

Реших да не ровя в старите рани на Маджо и промених темата.

— Като спомена за идиотите от „Убийства“, се сетих, че Пехливанов прекара доста време там след стрелбата по него.

— Не се и съмнявам — усмихна се ехидно Маджо.

Бай Миле отвори рязко вратата и показа рижата си глава.

— Къде сте се скрили, бе? Аз да не преча?

— Влизай, влизай, Милчо! — покани го нервно Маджо.

— Нашият човек е седял в „Убийства“-та — обясни му веднага той.

— И к’во е говорил?

— За теб например е казал, че те познава като обикновен пияница — с удоволствие му казах аз.

— Добре е направил — кимна с безразличие Бай Миле. Намести огромния си задник на тесните пейки, запали цигара, почеса се по главата и тъжно въздъхна: — Лошото е, че не е казал така. Няколко дни вече всички възможни куки на София обикалят около нас. Сложили са ме на сериозна разработка.

— Този нещастник им е наговорил какви ли не глупости. Започнал е с това, че ние сме убили Васил Илиев.

— А това беше преди в години — издуха дима от цигарата си в лицето ми Бай Миле.

— Има ли някакво значение, Милчо, колко години са, след като не сме го направили ние? — погледна го с упрек Маджо, на когото все му се искаше да се изфука колко големи убийства са организирали, но никога не му стискаше докрай.

— Не съм казал, че сме го убили ние… Просто исках да обясня, че всички останали убийства през тия 6 години ги е приписал на нас — виновно сведе глава Бай Миле.

— Пехливанов ми каза, че сте имали и сериозен враг в „Убийства“-та — погледнах ги изпитателно и двамата.

— Кой, бе? — изненадано подскочи Бай Миле.

— Иван Тенчев.

— Ами освен да попитам новия главен секретар за това… за този враг — разсмя се самодоволно Маджо. Бай Миле също се разтресе и започна да пляска по бедрата си.

Чак сега зацепих, че атентатът срещу Пехливанов съвпадаше с встъпването в длъжност като главен секретар на Бойко Борисов. Направо си беше в първия му работен ден. Маджо на секундата улови мислите ми.

— Не сме чакали Бойко. Знаеш, че в тези неща няма ден и час. Просто, когато излезе удобен момент.

— Дори на мен ми е кофти, че ще му навредим на момчето. Първият работен ден и да те посрещнат със стрелба с гранатомет в град като София, никак не е приятно… — направи се на сериозен Бай Миле.

Спогледаха се с Маджо и отново се разсмяха силно: