Бях добре запознат с този случай и реших да унижа докрай Маджо.
— Знам, че и преди Черепа е вдигал сам уставния капитал и тогава си ходил да се молиш на Пепи Амигоса за пари.
— Че защо да не му се моля? — обратно на логиката Младен изобщо не се трогна от думите ми. — Ти не знам дали знаеш, но с Петърчо някога живеехме къща до къща в родната Силистра, аз съм го лансирал тук в София. А през всичките години му пазех и гърба. Тогава бяхме закъсали с банката. От кого другиго да поискам, ако не от него? Но този мръсник, освен че ме накара да подпиша всякакви документи, ме вкара в трезора си да преброя всичките 350 000 долара, които ми даде назаем, и ме снима с камера.
— А ти защо не го преби?
— Жорко, Жорко… — въздъхна Маджо. — Много си малък още. И аз, и Петърчо, така да се каже, служим на едни и същи хора. Навремето, когато започна бизнеса си, нямах идея за това. Затова го повиках в офиса си и го попитах най-любезно: „Градски, чух, че изкарваш много пари. Няма ли нещо и за нас?“ Петърчо след малко донесе 10 000 долара. Сам се досещаш, че това ме овиди жестоко и не се сдържах: „Гаден лайнар! Ти подиграваш ли се с мен? Изчезвай и по най-бързия начин ми донеси 100 000!“ Само след час беше при мен с парите. Но после същите тези хора, които не е здравословно да ти обяснявам кои са, ме накараха да им занеса 200 000. Така че много се лъжеш, ако смяташ, че съм номер едно… Към днешна дата, като изключим съдружниците, които, ти знаеш, деля с още 1 7 червени бандити — намигна ми съучастнически Маджо. — Сега разбра ли?
— Добре те разбирам, но това не е свързано с предстоящите ти проблеми.
— Ти няма ли да направиш нещо? Надявам се, не си забравил нашата сделка относно Пехливанов… — просъска той, навеждайки се към мен.
— Не съм. Но за момента нищо не мога да направя. Вие много го подплашихте. Това, което ти не ми сподели, е, че си ходил да натискаш Доктора и Амигоса да ти дадат парите на Пехливанов от финансовата къща.
— Така е — крива усмивка заля лицето на Маджо, — И те какво направиха? — провлачи той.
— Ами още същата вечер са се срещнали с него, Пепи бил много уплашен и настоявал и тримата да ти заделят някакъв процент от парите на Поли, но Пехливанов го е уверил, че може да разчита на него. Оттук нататък той щял да му бъде гръб.
— А Доктора какво е казал?
— Доколкото знам, си е мълчал.
— Дааа — почеса се по брадата Маджо. — Може би трябва да направя някакъв пробив при Иван.
— Каквото и да правиш, вече нищо не можеш да пипнеш. Пехливанов си изтегли парите от финансовата къща.
Маджо изпадна в истеричен смях:
— Е, Жорко… виждаш ли, че не съм за изхвърляне? Това ми бе идеята, като отидох да искам парите му. Сега няма да му плащат лихви. А той няма никакъв друг бизнес — съвсем се размаза от кеф Маджо. — Искаш ли да се хванем на бас, че с натиска, който сега ще му окажем, ако не го отстраним, или дори и ти не свършиш работата, той пак е загубен. Тези пари ще му стигнат най-много до септември другата година и тогава знаеш ли какво ще трябва да направи? Да си сложи фалшива брада и мустаци и да се вози по рейсовете и тролеите… — после скочи от масажното легло и ме тупна по рамото: — Хайде, тръгвай! Да не ти губя времето. И разбери, моля те, спешно, кои коли мислят да ни запалят!
Замислих се. Както и да опитвах да манипулирам Маджо, той все още имаше своите силни страни. В каквато и критична ситуация да изпаднеше, винаги намираше правилните решения. Явно борбата с него щеше да е по-дълга и по-трудна, отколкото с Поли. След като ми беше поръчал Пехливанов на стадион „Славия“, преодолях първоначалното си отчаяние от безизходната ситуация и реших да направя всичко възможно, за да го детронирам. Нуждаех се от схема, подобна на тази, която ползвах при Поли. Трябваше да го накарам да се самоизяде.
Глава 2
Рано на другата сутрин ми се обади Стуканьов. Искаше спешна среща. Малко ме изненада, знаех, че, за да ме търси така припряно, или Маджо е поискал, или самият той е разбрал нещо, което трябва да ми каже. По принцип избягваше да ме безпокои, ако въпросът не търпеше отлагане. Личните срещи със Стуканьов винаги малко ме притесняваха. Бях убеден, че ако Маджо му бе платил да ме убие, той по-скоро би ми казал. Не можеше да поеме такова бреме. Беше ме поставил на някакъв свой пиедестал и ми се възхищаваше.
Притесняваше ме друго. Много лесно можеха да го заставят да ме потърси за среща и като нищо да ни разстрелят. Затова, още преди да се доизкаже, му отвърнах, че до десет минути ще му се обадя и затворих.