— Имаме проблем — гласът му трепереше. — Снощи са взривили Бай Миле!
Подскочих като ужилен.
— Жив ли е? — попитах го с надеждата, че ще ми отговори отрицателно.
— А-а, нищо му няма! Даже той ме накара да ти се обадя, иска да те види. Лежи в дома на Младен.
— Защо тогава започна с това, че имаме проблем? — стана ми криво, че дебелакът е оцелял.
— Ами то си е проблем… Следващия път може да се случи с шефа, или пък, надай си, боже, с Маджо! Въпреки че се страхувам повече да не стане при Славчо, че и аз може да го отнеса — разсмя се някак си пресилено Крейзи.
— Къде точно трябва да дойда?
— Ще те чакам пред ресторантчето „При Цано“. Нали го знаеш? Отпред пред булеварда, преди тяхната улица.
— Там може да ме засекат хората на Маргина и Димата.
— Добре тогава, ще те взема пред Зоологическата градина. Ще съм с мерцедес с тъмни стъкла и ще влезем директно в къщата на Маджо.
Пред къщата на Младен ни чакаха двама охранители, които размениха няколко приказки набързо с Крейзи и вдигнаха външната врата на гаража. Спуснахме се по лек наклон, който водеше към широка вътрешна улица, където обикновено паркираха колите на гостите, и стигнахме пред къщата. Посрещна ни късо подстриган леко пухкав охранител с глуповата физиономия.
— Чакат ви горе — погледна той към Стуканьов.
Направи ми впечатление, че фамилиарният тон, с който обикновено Крейзи общуваше, сега липсваше. Този тип определено се държеше тежко.
— Какъв е този? — попитах го тихо, докато другият ни отваряше вратите.
— Казва се Вальо и е новият шеф на охраната — отвърна ми също така шепнешком и се подсмихна: — Бивш военен е, затова се натяга толкова.
— Какво стана със Свилен Бабаса?
— Още е тук, но го понижиха. Маджо му обяснил, че е добра душа и не става за шеф.
В една от стаите за гости лежеше Бай Миле с обинтовани ръце до раменете. Краката му също бяха в бинтове почти до края на бедрата, а лицето му — цялото в ужасни нарези.
— Какво ти е бе, Милчо! — загрижен го погледнах, въпреки че едва сдържах смеха си от комичната му физиономия. Като двама херувими, от едната му страна стоеше Маджо, а от другата — едър и грубоват тип със зъл поглед, целият окичен по врата и ръцете със злато — Любо от Видин, известен сред нас като Лупи. От години се говореше, че той е физическият убиец на Васил Илиев. Сега бе поел ресора за туризма на Бай Миле. Управляваше финландското селище на Боровец и няколко дискотеки на Слънчев бряг и Златни пясъци. Самият той определено не страдаше от липса на пари, за разлика от шефа си Бай Миле.
— Ше им еба майката аз на твоите хора! - подскочи той. — Виж какво причиниха на шефа! - прозвуча угоднически Любо.
— Стой мирен, бе! — възпря го Маджо.
— Жоро… — провикна се Бай Миле, сякаш бях на двора. — Трябваше да те послушам, като ме предупреди да се пазя!
Хвърлих бегъл поглед към Маджо, очаквах да ми е сърдит, че насаме предупредих Бай Миле. Но по изражението му разбрах, че Бай Миле му е предал последните ми думи. Явно нямаха тайни помежду си.
— Важното е, че си жив, Милчо! — отново излицемерничих.
— И при близо килограм тротил нищо му няма! — намеси се Маджо.
— За късмет, не са го сложили като хората — обади се Любо. — Бил е заровен в градинката пред входа, но взривната вълна е била насочена към Земята.
— Аджамии, за наш късмет — обобщи Маджо.
— Ще ги изтрепем до девето коляно — извика отново Бай Миле.
— Дълбоки ли са ти раните, Милчо? — опитах се да проявя съчувствие.
— …Жив човек няма да оставим! — продължи да крещи той.
— Пооглушал е от взрива — деликатно обясни Маджо, виждайки, че Бай Миле си знаеше неговата, — ако искаш да те чуе, трябва да седнеш при нас.
— Да се оправяш бързо, Милчо! — опитах се да го успокоя, приближавайки към него и положих ръка върху възглавницата му.
— Ще ми помогнеш ли да им отмъстя?
— Имаш думата ми! Ти само да оздравееш… — неволно погледите ни с Маджо се срещнаха и видях одобрението в очите му.
— Айде да оставим шефа да си почива — изправи се Любо.
До този момент Стуканьов се въртеше около вратата, без да знае къде да се дене. Никой не го забеляза до мига, в който тримата с Любо и Маджо не се отправихме към вратата. Те останаха като втрещени, като видяха как Крейзи, от няма и какво, изпрати въздушна целувка по посока на Бай Миле. Мен това не ме впечатли, и без това знаех, че мога да очаквам всичко от него.
Любо остана на двора при охранителите. С Маджо заобиколихме гипсовите отливки на Санчо Панса и Дон Кихот, които доста умело бяха изкопирани от тези на площада в Мадрид, и влязохме в зимната градина. Изглеждаше доста кичозна, но пък странното бе, че бе успял да намери различни видове растения и ги бе подредил. Направи ми впечатление, че имаше и палми.