— Искаш ли нещо? — попита Маджо, като приседна отстрани на масичката, отпускайки се на люлеещия се стол. Наля във водна чаша от любимото си уиски „Royal Salute“.
Кимнах отрицателно.
— Няма да те отровя… все пак си ми на гости — вторачи се в мен с ехидна усмивка и извади химикалка и тефтерче от вътрешния си джоб. — Вече ще го караме така… ще записвам всичко, което ми казваш. Признавам, че съм виновен. Подцених информацията, която ми даваш, и замалко щеше да загине най-добрият ми приятел.
— Доколкото си спомням — погледнах го присмехулно аз, без капчица съжаление, — последния път натърти на това, че Пехливанов и Женята няма да направят нищо.
— Само Господ не греши! — отговори примирено той.
Около половин час записва всички имена на познати на Женята и Пехливанов, които евентуално можеха да бъдат използвани за атентатори. Интересуваше се от най-дребните подробности. Дори искаше да провери и за стари съученици, с които контактуват. Това за съучениците малко ме разсмя, а Маджо се разсърди много.
— Не виждам какво му е смешното? Аз лично, ако закъсам, ще се обърна точно към старите си съученици. Това са хората, на които може да се разчита… тези, с които сме си делили хляба и са ми се доказали като приятели, когато съм нямал и една стотинка. А виж тия — махна неопределено по посока на охраната, — на които им плащам луди пари, са си просто обикновени наемници. Ако утре не мога да им платя, на секундата ще се разбягат.
— На съседната на Бай Миле кооперация има камери — прекъснах тирадата му аз.
— Знам, Жорко! Веднага щом разбрах за взрива, пратих мои хора да свалят записите. По-странно ми е ти откъде знаеш?
— Все пак ми е в квартала.
— А на мен ми прозвуча, като че си го разработвал и ти. Няма лошо — засмя се Маджо, като успя да улови едва забележимата ми усмивка. — Общо взето, Милчо е доста мразен мъж. Ще разбера, ако за твоя застраховка си го проверявал. Ако, не дай си, боже, възникне напрежение между нас, съвсем нормално е да искаш да го отстраниш, това бих го разбрал като самозащита и няма да се разсърдя. Все пак е част от играта, в която побеждава по-добрият. Но ако си се полакомил за парите, които предлага Пехливанов, никога няма да ти го простя — просъска злобно последните думи.
Не счетох за нужно да му отговарям, въпреки че ме раздразни с опита си да ме заплашва. Видях обаче настоятелния му поглед. Чакаше да му отговоря по някакъв начин. — Просто за застраховка, както предположи първоначално.
— Сега вече съм спокоен — кимна и със задоволство и продължи: — Нали виждаш, че знам всичко? Аз съм я измислил тая организация, приятелю! С нищо не можете да ме изненадате! — съвсем се възвелича, сякаш за момент напълно забрави, че започнахме разговора с грешката му, че е подценил ситуацията.
Бях изненадан от тона му. Не беше в стила му да говори врели-некипели току-така. Но видях, че вече пресушаваше втора водна чаша с уиски, и ми стана ясно защо е толкова смел в изказванията си. Улови погледа ми, изправи се несигурно в опита си да прикрие бутилката и чашата сякаш се срамуваше от слабостта си към алкохола и, предъвквайки думите, каза:
— Много съм уморен… Време е да те изпратя. Искам да се видите там… с Любо! Може да е тъп, но е наш човек… Никога не би ни предал. А аз ще ти се обадя през следващата седмица… за да потърся един отговор — за миг се стегна и натърти дума по дума: — Кой даде адреса на Бай Миле? Оставям ти го за домашно… да помислиш!
Сложи ръка на рамото ми и за секунди започна да го масажира по стар навик. Измъкнах се от ласките му и се отправих към изхода. Крейзи оживено разговаряше с Любо. Това ме изненада, защото Любо имаше вид на практичен и сериозен човек и не си губеше времето в празни приказки, но от това, което подочух, разбрах, че се опитва да измъкне някаква информация за Славчо. Което си беше нормално, предвид, че Славчо бе забогатял за две години. И след оттеглянето на покровителя си Костов доста хора се бяха наредили на опашката, опитваха се да го щавят, а той беше мек и страхлив. И ако не беше протекцията на Маджо, скоро щеше да загуби всичко.
Подозирах, че Любо търсеше информация по поръчка на Бай Миле или Маджо. Едва ли вярваше, че Крейзи няма да разкаже всичко на шефа си. Това беше част от стратегията на силовите босове — да карат някои от хората си за черна работа от време на време да плашат бизнесмените, които покровителстват, и след това да им предлагат закрила. В случая Славчо вече имаше протекциите на Маджо, но профилактично трябваше да му се набива страх.