— Какво си направил бе, глупак? — стояхме в едно кафене до „Плиска“. — Разнесоха те по всички вестници.
— Ами каквото ми каза ти! Обадих се с фонокарта.
— Чакай малко! Ти изобщо не си ми казвал, че става въпрос за Михнева.
— Има ли някакво значение, нали и двете са журналистки? Наложи се и двете да заплаша.
— Я ми разкажи точно какво направи?
— Шефът ме накара да я заплаша от името на Бойко Борисов. Казах й: Госпожо Михнева, аз съм ваш фен и искам да ви предпазя. Бойко Борисов ще ви осакати и обезобрази!
— Добре, защо намесихте Бойко, нали са приятели със Славчо?
— Нямам си и на идея… просто изпълнявах заповеди. Откъде да знам, че дъртата курва е запазила номера на фонокартата и е отишла с него в МВР.
— Не мога да разбера, Сашко, как те заловиха точно теб. Това нямаше как да стане, ако ти беше изхвърлил фонокартата.
— Е, т’ва трябваше да ми го кажеш, когато те питах какво да правя! Нали знаеш, че все си пестя парички, а тези пет лева за картата ми ги даде Славчо. Останаха ми още доста импулси. Същия ден заминахме на Златни пясъци с шефа и реших да изхабя картата, като се обадя на жената. Два часа след разговора ни пристигнали полицаи в нас и започнали да я разпитват кой се обажда от този номер. Тя, горкичката, съвсем нормално им казала, че е мъжът й. И дума не е споменала, че работя при Славчо. Така и не разбрах как направиха връзката.
Нямах думи и сили да му отговоря. Тъпотията му беше безгранична. Оставих го да свърши разказа си.
— Вчера ме извикаха в СДВР. Обаче аз не съм балама. Взех две стари тефтерчета с всичките номера на Бойко Борисов още от едно време. Исках да им дам да разберат, че с Бойко се познаваме отдавна, и мисля, че мина номерът. И те ме заплашиха с Генерала, какво щяло да ми се случи, като се върне от чужбина. Ама аз им хвърлих тефтерчетата, за да видят откога се познавам с него, и определено ги впечатлих. Въпреки това ме накараха да направим експеримент. Повикаха онази гадна кучка Михнева, вкараха ме в една стая и ме накараха да се обадя, за да видят дали ще разпознае гласа ми. Разбира се, че не се съгласих. Поисках още един човек да й се обади — погледна ме гордо Крейзи, впечатлен от собственото си остроумие. — Хванаха там някакъв служител и докато чакахме, се хванах на бас с него, че той ще е посочен. Така и стана. Тя разпозна неговия глас. На куките им беше гадно, но нямаха избор и ме пуснаха да си ходя.
— Славчо не ти ли се разсърди? — все още не проумявах тъпотията на Крейзи.
— А, не… и той се чувства виновен, че ме накара да извърша тая простотия. Още повече, пропуснах да ти кажа за уговорката ни, че след като свърша разговора с нея, трябваше да му звънна от фонокартата и да му кажа дали съм изпълнил задачата.
— И ти какво му каза?
— Само едно изречение: „Бате, готово!“ — за т’ва не мога да разбера как направиха връзката между нас — погледна ме с надежда Крейзи, че аз бих му обяснил.
Нямах намерение да си правя труда да му разяснявам, но така и така си изливаше душата пред мен, реших да го разпитам докрай.
— Как реагира Бойко на този случай?
— Вече не редят пешки с шефа. Оттогава изобщо не се е обаждал! Просто след това Цветелина замени Славчо в банката.
— Значи… Сашко, излиза, че ти си преебал цялата банка?
— Ами нещо такова! — ухили се гордо той. Допих си питието, станах и го оставих да си размишлява сам върху фонокартите. Вече бях сигурен, че трябваше много да внимавам с Крейзи, с пословичната си глупост като нищо щеше да ми навлече неприятности. Все още ми беше смешно как е лишил шефа си от банката и я е подарил на Цветелина Бориславова.
Глава 13
Стуканьов ме чакаше на задната врата на „Олимп“, който след падането на Костов Славчо прекръсти на „Privilege“. Отпред се мотаеха охраните на Маджо и на Славчо, която вече наближаваше по бройка тази на Маджо.
— Влизай, шефе — отключи вратата той и ме вкара в малка, свръх луксозно обзаведена стаичка. — Това е новото офисче на шефа. Тук си провежда ВИП срещите. Но по-често вкарва разни мацки за едно бързо чукане.
— Става ли му още на Славчо? — подсмихнах се аз.
— Той казва, че понякога ги кара да му въртят свирки и не за друго, а защото му е много голям и му трябва повече време, за да му стане… не му достигало на човека кръв.
— Кога ще дойде Младен?
— В ресторанта е с Бай Миле. Сега ще го доведа.