— Славчо не е ли с тях? Да го викнеш, че не сме се виждали отдавна.
— Не е тук.
— А вие за какво пазите ресторанта?
— За заблуда. Шефът много се пази напоследък. В момента е в друг офис. Като приключи, ще се обади да го взема от там.
— И аз така чух, че се пазите доста. Единствено вие се возите с три коли.
— Да бе, Славчо нещо съвсем психяса. Вечер, преди да се прибере, едната кола я праща винаги да отцепи улиците. Раздал им е помпи. Излизат навън и зареждат помпите. След това сме ние, идваме, зареждаме пистолетите и ги държим опрени в прозорците.
— Това са абсолютни дивотии. Славчо нищо не разбира от охрана, а ти като шеф на охраната — още по-малко.
— Вярно е! — призна си най-чистосърдечно Крейзи. — На всичко отгоре сме и страхливци. Онази вечер се прибирал Жорко Славов, на Стоил сина му. Той също живее наблизо. Като видял нашите хора с помпите, скочил и се разкрещял: „К’ви сте вие бе, боклуци? Имате късмет, че първи ви видях, ако мине баща ми с охраната, ще ви изпозастреля!“. Момчетата се обадиха на мен и аз пристигнах веднага, но малкият гъзар ме изрита и мен. Станал е много нагъл.
— Ти защо не му се издърви? — разсмях се.
— Да не съм луд! Стоил е много отмъстителен, като нищо ще изпрати някой да ме гръмне. А Славчо няма да си мръдне пръста, дори и да иска, не може да направи нищо.
— Сашкоо — провикна се пред вратата Вальо, новият шеф на охраната на Маджо. — Шефът пита дали да дойде?
— Пак се отплеснах! — плесна се Крейзи и скочи да доведе Маджо.
Младен беше облечен в строг сив костюм, закопчал последното копче на ризата и стегнал вратовръзката си. Изглеждаше като модел на списание „Вог“.
— Цял ден бях по работа в банката — оправда се той, виждайки насмешливия ми поглед. — Защо не си пуснал телевизора? — взе дистанционното. — Искаш ли да погледаме „Дискавъри“? По цели нощи го гледам напоследък. Има доста интересни неща.
— Все ми е тая какво ще пуснеш. А и съм дошъл по работа.
— Нарочно, за да заглушава — прошепна ми тихо той. — Че моите са на вратата и слушат… Не че ме шпионират, но са много любопитни.
Дискретно потропване на вратата прекъсна разговора ни. Беше Вальо. Подаде с треперещи ръце телефона на Маджо:
— Шефе, това е важният разговор… Маджо пое слушалката с два пъти по-разтреперана ръка.
— Намери ми бързо листчетата, Вальо! — прошепна той. — Здравствуй, Миша! — с треперлив глас започна.
През това време Вальо извади листчетата и ги подаде. Маджо приседна едва на края на фотьойла и ги нареди на масата пред себе си.
— Какая погода у нас ли, Миша? Солнце зад облаками… — нотките в гласа му потрепваха. Улови погледа ми, докато го гледах, и търсеше начин да изглежда спокоен. — Знаю, Миша, что погода у нас тебя не интересует…
Явно се бе подготвял предварително за странния руски разговор, защото започна да използва написани термини от листчетата. Оказа се, че разговаря с Майкъл Чорни, който му се обаждаше от Израел. Имаха проблем около застраховането на „МТел“. Предишната година бе убедил Чорни да направи застраховка на цялата компания в БулИнс. По-скоро бе използвал съдействието на Владо Грашнов, с когото бяха близки приятели и се ползваше с безрезервното доверие на Чорни.
Преди време Димата ми беше разказал, че от сделката Маджо и Грашнов си разделили доста пари „под масата“. След смъртта на Грашнов компанията имаше нов директор — Румяна Кючукова. Имено от нея се оплакваше Младен. Държала се с него като с боклук и го изхвърлила. Искала големи отстъпки, за да се застраховат отново. В опитите си да убеди Чорни, че тези отстъпки са му непосилни, Маджо бе готов почти да се разплаче. Явно онзи го бе поканил на среща в Израел.
— Только посилай мне приглашение и я приду… немедленно! — но видимо не беше никак въодушевен от едно евентуално пътуване. Явно Чорни внезапно бе променил темата и започнаха да говорят за футбол. Доколкото разбрах, говореше против Наско Сираков. Изненадващо за мен Маджо го защити:
— Он отличный парень. А знаеш ты какой хитрец он? Я все…сделал как надо… за возкресении… — сетих се, че ставаше въпрос за предстоящия мач „Левски“ — ЦСКА. — Я познакомил Наско со рефером и он уверил его, что все в порядке!
Чорни явно се бе успокоил, защото си размениха взаимни любезности, и Маджо, плувнал в пот, затвори телефона. Нервно забърка по джобовете си, огледа стаята си, накрая свали покривката от масата и старателно избърса лицето си.
— Вальо — провикна се към вратата, — я ми донеси уискито!
Наля си от бутилката, отпи голяма глътка, помълча няколко минути, след което си придаде възможно най-равнодушното изражение и с овладян тон се обърна към мен: