Минаха ми какви ли не мисли през главата, но видях в очите му онази тревожност, която от известно време издаваше, че параноята го е налегнала неизлечимо и виждаше навсякъде опасност.
— Къде искаш да ти го донеса? — провокирах го аз.
— Няма да го носиш на мен. Ще ви направя среща с Рашо. Предай му го на него.
Имаше предвид Рахмат Сукра, който освен че отговаряше за бизнеса с месото, му беше един от най-доверените хора.
— Няма проблем, ще му го дам — отвърнах, колкото да се измъкна от разговора.
— Добро момче — похвали ме ехидно Маджо. — Не се съмнявай, че ще си платя за тази услуга - За пореден път сложи ръката си на рамото ми той.
Стана ми гнусно и рязко се изправих.
— Ще ти се обадя, като приготвя гранатомета, за да ми направиш срещата с Рахмат.
Не беше свикнал някой друг да приключва разговорите. Стана му неловко. Явно се бе усетил, че ми е неприятно от опипването му.
— Ок. Тръгвай, щом бързаш.
Не бях му споменавал, че бързам, но ми стана смешно от търсенето на начин да се измъкне от неудобната ситуация. Тръгнах си без обичайното здрависване и с една мисъл, че каквито и комбинации да правех с Маджо, винаги стигах до път без изход.
Сега искаше гранатомета, а аз нямах. Навремето бях излъгал Поли, че съм го купил, а Маджо — че съм го запазил.
Глава 14
С Маджо имахме уговорка, като се виждахме, да си вадя картата от телефона и да сваля батерията. Притесняваше се да не засекат клетката. Съвсем се бе вманиачил, дори се страхуваше от собствената си сянка. След като приключихме в ресторанта на Славчо, се качих в колата. Тупана предвидливо ми подаде разглобения апарат. Отново по инструкции на Маджо изчаках да изминем два километра, преди да сложа картата, за да го ползвам. Още с включването в мрежата се изписа името на Пехливанов.
— Да пием по кафе — бодро прозвуча гласът му.
Бях прекалено уморен от глупостите на Маджо, а и се чудех как да реша дилемата с гранатомета. Никак не ми се искаше да слушам проблемите на Пехливанов точно сега, но пък ми беше любопитно, защо бе нарушил изолацията си. Още повече че ми предложи среща в кафене „Лаваца“ срещу хотел „Плиска“, което значеше, че е напуснал убежището си на Щъркелово гнездо. Въпреки че бях съвсем наблизо, закъснях малко. По стар навик изпратих Тупана да огледа обстановката. Винаги при такива срещи се притеснявах, че може да е капан.
— Защо се забави толкова? — скарах му се аз.
— Жорко, знаеш, че обикалях един час преди срещата с Маджо. Две такива срещи вече ми идват в повече, все пак не съм от желязо. Чудя ти се, ти как издържаш? — погледна ме с фалшиво съчувствие, сякаш се надяваше да смекчи недоволството ми.
Пехливанов вече ни чакаше на втория етаж в заведението, изпънал се на стола и небрежно облегнал крака. Пистолетът му „Смит&Уесън“ лежеше на масата до чашата с кафе. Поведението му отново беше грандоманско. Беше като гущера, на който отсекат ли му опашката, след време регенерира. Бързо забравяше старите си проблеми и се опияняваше от временните си успехи.
— Май поведох в класацията? — започна без увод той. Говореше с поемане на въздух, още един признак, че се бе самозабравил.
— Не те разбрах — направих се на луд аз.
— Имах предвид, че допреди взрива на Бай Миле ми водеха.
— Значи сега сте наравно — приземих го леко.
— Сигурно искаш да сравниш палежа в коридора на дискотеката, изгорелия джип на Турука и неуспешната стрелба с гранатомета с това, с което се случи на Милчо ли? — наду се съвсем.
— И атентата срещу Милчо беше неуспешен.
— Но го компрометирах. А и кой друг освен мен досега си е позволявал да им скочи. Не разбираш ли, че сега вече не ги смятат за безсмъртни. Ще видиш колко много от техните хора ще искат да преминат към мен — опитваше се да ме убеждава толкова пламенно, сякаш сам си вярваше.
Умората ме налегна силно. Срещата с Маджо си оказваше влияние, затова кимнах в знак на съгласие.
— Трябва ми гранатомета, Жорка! Онзи, за който Поли ти е дал пари да го купиш.
В този миг все още не осъзнавах, че дилемата се превръщаше в трилема. Но в мен се надигаше ярост към Пехливанов заради манията му, която го бе довела до момент, в който се вземаше толкова насериозно, че се смяташе за наследник на всичко, което бе купил Поли.
В нашия свят гневът беше лош съветник, а подлостта добър съюзник.
— Нямаш проблем! — прикрих злобата си.
— Трябва да се уговорим, къде да ми го оставиш — замисли се той.
— Имам само едно условие, да дойдеш да си го вземеш лично. Нямам доверие на никого.