— Да, разбира се. И аз това щях да ти предложа — неуверено ми отговори той, но определено не бе очаквал такова предложение. — Чакай само да помислим как да го направим — и започна да се чеше нервно по стар навик по рядката си брада, оформена в катинар. По принцип беше голобрад и си я пускаше повече за самочувствие.
— Ще го мислим и ще се чуем — изненадващо подскочи той и с пистолет в ръка слезе по стълбището, съпроводен от охраната. Определено успях да разваля настроението му. Изобщо не бе мислил лично той да вземе гранатомета, а и не можа да реагира с готов отговор. Пехливанов обичаше да използва чужд труд, избягваше преките рискове.
Изчаках го да напусне заведението и потърсих Крейзи. Колкото и да не ми се искаше, трябваше отново да се видя с Маджо.
— Още сме тук, в ресторанта, но ще го питам дали ще ти отдели време — отговори ми Крейзи, но сниши гласа си. — Предполагам, че няма да има проблем, въпреки че вечерният час му е девет часа… а сега, като гледам, е осем и половина. Струва ми се, че се понапиха и е в добро настроение.
Този вечерен час беше като практика на Маджо. Смяташе, че след него всички убийци шетат по улиците и той си бе изградил табиет: мине ли девет, да се прибира.
— Какво стана, бе — изфъфли Маджо, изправен в средата на стаичката.
Не бе изминал и час, откакто се бяхме разделили, но вече изглеждаше порядъчно пиян. Без вратовръзка, ризата му разкопчана почти до гърдите, а сакото и панталонът бяха измачкани.
Не ми стана смешно, знаех, че рано или късно това ще се случи и с мен. След разговори от типа на този с Чорни, той хвърляше уиски на големи глътки и бързо се матираше. Играта, в която се бяхме вкарали, бе достатъчно напрегната и всеки намираше своя начин за разтоварване. При все това Маджо беше дисциплиниран и наблягаше на алкохола за разлика от останалите, които тушираха напрежението с кокаин.
— Като излязох от срещата с теб, ми се обади Пехливанов и се видяхме — обясних му набързо.
— Е, и какво иска?
— Гранатомета — очаквах да се учуди или да ме обвини, защото не е възможно в един и същи ден да го поискат и двамата.
— Виждаш ли, че бях прав — изломоти уплашено той. Стовари се на дивана и обхвана с ръце главата си. — Наистина са решили вече да стрелят по мен — сякаш на себе си говореше той. — Ти какво му каза?
— Че искам да го вземе лично. Нямам доверие да го предам на друг.
— Умно момче — тази реплика на Младен най-много ме дразнеше, но усетих, че отговорът ми го разведри, и този път я пропуснах. — Имам план — погледна ме с надежда той.
Този път замълчах, разперих ръце в негов стил и зачаках сам да продължи.
— Занасяш му го… и го убиваш — процеди злобно той. Не сваляше поглед от мен, искаше да види реакциите ми.
— Мислим в една посока — използвах една от репликите на Пехливанов, — именно затова му предложих да дойде сам да го вземе. Има само един проблем. Ще се чуем по официалните си телефони… с него нямам друга връзка.
— К’во от т’ва? Като го гръмнеш, ще му вземеш телефона.
— Ти за луд ли ме мислиш бе, Младене? — ядосах се аз. За пръв път му говорех с този тон. Очаквах да реагира остро, но улових погледа му, отправен с интерес към мен. За пореден път се убеждавах, че му харесваше да се държат грубо с него. По същия начин, както обичаше да слуша мръсотиите по свой адрес.
— К’во толкова те обидих? — усмихна се почти нежно той.
— С това, че ме правиш на идиот! Нали последният отчетен разговор ще е с мен, това е най-лесно да се провери в „МТел“.
— Тогава после го закарай с неговия джип някъде и го запали — направи поредното идиотско предложение.
— Пак ще ме търсят.
— Да, но няма в какво да те обвинят. Просто е изчезнал.
— Рисковано е. Не знам къде ще е срещата.
— Ти май забравяш, че аз съм ти дал капаро — озлоби се Маджо.
— Няма как, ти постоянно ми го натякваш. Случаят е много специфичен и ще трябва да ми дадеш още, за да съм спокоен.
— Не разбирам с какво ще те успокои това? А и аз плащам на свършена работа.
— Нали после няма да може да се виждаме дълго време, защото ще ме разработват куките — хвърлих най-силния си коз аз.
— Колко искаш?
— 100 хиляди сега и още 100, като свърша.
— Ок — провлачи Маджо. — Имаш ги утре на обяд — прозвуча сериозно. Имаше способността при важни разговори да изтрезнява моментално.
Исках да направя уточнения за подробностите, но той ме пресече на мига:
— Нали направихме сделка? Аз ти нося утре на обяд 100 хиляди и знаеш какво искам в замяна. Искаш ли да видиш Бай Миле? Той е тук — нарочно смени темата.
Нямах никакво намерение да виждам стария алкохолик, но от куртоазия се съгласих. Трябваше да проявя някаква загриженост. За последно се видяхме, когато лежеше обинтован в стаята за гости в дома на Маджо.