— Как ти изглеждам? — завъртя се като манекенка Бай Миле, щом ме видя. Като изключим, че беше достатъчно пиян, наистина беше в добра форма. Дори ми се стори малко поотслабнал, вероятно вследствие на стреса от взрива. Сега определено си наваксваше, защото с двете ръце пъхаше храна в устата си.
— Що не каза да ти донесат тука чинията бе, Милчо — скастри го Маджо.
— Не бе, нали за тази тайна стаичка се минава през кухнята. Гепих бяла риба пане, готвачът измрънка, че била за Славчо… ама той ще почака, докато му направят друга. Искаш ли?
— Не — гнусливо се отдръпна Младен.
Бай Миле се разположи тежко в отсрещния фотьойл, предъвквайки рибата със задоволство.
— Разкажи му какви проблеми имам, Жоро - погледна ме Маджо.
— Пехливанов иска гранатомета. Онзи… който навремето купих за Поли.
— К’во правят твоите приятели Женята и Пехливанов, бе? — провикна се той. Едва сега разбрах, че от разстояние не чува. Явно още не бе възстановил слуха си от взрива. — Ебем му майку кръвава! — запали се съвсем той. — Да им кажеш, че ше ги изтепам до крак!
Маджо се изправи и се подпря на рамото му. Притесни се, че охраната до вратата слуша, и за няколко минути се превърна в нещо като преводач между мен и Бай Миле. Аз разказвах за гранатомета, а Младен му разясняваше.
— И к’во от т’ва — нагло завърши дебелакът.
— Как какво бе, Милчо? — побесня накрая Маджо. — Докато ти се тъпчеш като животно, мен искат да ме убият!
— Е, па мен почти ме убиха и к’во, да не се оплаквам? — продължи да упорства Бай Миле.
Маджо се усети, че присъствам на поредната им „семейна сцена“, и набързо ме отпрати.
— Утре Сашко ще ти се обади, щом подготвя нещата, да се видим — понечи да опипа рамото ми по навик, но се сети за реакцията ми следобед, побърза да отдръпне и само ми стисна дланта.
Този път бях доволен от себе си. За няколко часа успях да обърна нещата в моя полза. Засега отклоних вниманието на Маджо от гранатомета, бях убеден, че Пехливанов няма да посмее да дойде сам, а на всичко отгоре бях успял да изкарам и пари.
Глава 15
На следващия ден Маджо ме чакаше, отпуснат на плетените столчета на терасата в хотел „Амбасадор“. Изглеждаше добре след снощното запиване. Избръснат, свеж, пиеше кафе. Погледна ме, когато се настаних срещу него, после ръката си и каза усмихнат:
— Като швейцарски часовник си. Цепиш минутата! — глътна няколко таблетки, отпи от водата си и се облегна назад. — Тези хапчета са вълшебни, като нов си…
Знаех от Крейзи, че често след алкохолните нощи се спасяваше с хапчета против махмурлук.
— Ето моята част от уговорката — отвори плика под масата, пълен с пачки, и дискретно го побутна към мен. — Знаеш ли, Жоро, някога един генерал… от твоя квартал — без да иска римува Маджо (говореше за Любен Гоцев), като ми възлагаше такива задачи, ми говореше за строеж на сграда. „Та като сложиш покрива — казваше той, — по стар български обичай трябва да забиеш отгоре знамето!“ — Стана ми ясно, че Маджо говореше за гроб, капак на ковчег и кръст. — Ти нали няма да забравиш да забиеш знамето? — хвърли изпитателен поглед към мен. — Защото ако забравиш, ще приема, че сградата не е завършена и ще трябва да анулирам сделката. Тогава, освен че няма да си получиш парите, ще трябва да ми върнеш капарото.
Намекваше, че иска на всяка цена Пехливанов мъртъв. Не приемаше половинчати истории като ранявания или просто стрелба за подплашване.
— Нямам сметка да не забия знамето — отговорих с неприкрита досада аз. — Ако не го направя, камарата на строителите ще ми отнеме лиценза — намигнах му закачливо. Знаех, че харесва духовития и завоалиран начин, по който си говорехме. А и бързо схвана, че под камарата на строителите имах предвид полицаите, които само чакаха някой да допусне грешка и да бъде разкрит. Маджо беше сигурен за едно: „Този, който лежеше под знамето, нямаше как да се оплаче!“
— Срокове няма да ти определям — подсмихна се леко той, — но все пак побързай, преди да се е развалило съвсем времето!
Естествено, искаше да каже Пехливанов да не го изпревари и да организира нещо срещу него.
— Нали сам виждаш какви черни облаци са надвиснали над нас? — погледна към ясното небе.
Поредното му остроумие ме принуди да импровизирам смях, който използвах за финал на срещата ни.
— И все пак… успех! — подвикна след мен, докато напусках терасата на хотела.
Не се обърнах. Само махнах с ръка.
Мислех вече да действам с Пехливанов. Щях да го притисна да дойде да прибере гранатомета и очаквах сам да се откаже.