— Още не съм измислил нищо, Жорка! — отговори той, щом му звъннах.
В продължение на една седмица го притеснявах всеки ден с любезните си напомняния, че работата не чака. Накрая не издържа и направихме среща отново на „Лаваца“.
— Смятам, че измислих добър, компромисен вариант — опита се да ме подведе в типичния си стил той. — Намерил съм един бус, казваш къде да ти го паркират и оставяш тръбата отзад. Имаш думата ми, че няма да има никой наоколо. Едва като ми звъннеш, ще пратя хора да го приберат.
— И ти имаш моята дума, че ако дойдеш да го вземеш лично, нищо няма да ти се случи. Защо е нужно да усложняваме нещата с разни бусове? Качвам ти го в бронирания джип и оттам директно си го караш, където си поискаш. И без друго не спираш на куките, пък и да те подгонят… трудно ще те стигнат.
— Напълно си прав, Жорка! — смути се той. Не искаше да изглежда като страхливец. — Но не е нужно ти да ми го оставяш в джипа. Дай просто да се разберем за някакво място и аз ще мина да си го кача сам. Даже не е нужно да го носиш ти. Просто прати някой да го хвърли.
— Не става! Няма да стане по друг начин освен на директна среща. Аз и ти!
— Сам знаеш в какво положение съм — въздъхна тежко той. — Кой знае колко екипа на Младен ме дебнат. Не мога да си позволя да съм без охрана.
— Като излизаш от гаража с джипа, който и двамата знаем, че е с тъмни стъкла, никой не вижда дали си сам. Още повече че ти караш доста добре и можеш да направиш няколко кръгчета, преди да стигнеш мястото на срещата, за да се увериш, че не те следят. Сам си ми казвал, че в този джип се чувстваш напълно спокоен.
— Не е точно така. Ако съм без пилотната кола, някъде може да ми надупчат гумите. А от упор стъклата могат да бъдат пробити с „Калашник“.
— Да не си сменил гумите, Жоре? — попитах го нехайно аз.
— Да ги сменям ли? — изобщо не се усети как сам попадна в клопката.
— Ами тогава сигурно си забравил, че те са с обръчи. Дори и да стрелят в тях, можеш да караш поне още 200 километра.
В типичния си стил Пехливанов почервеня като рак. Махна на сервитьорката и докато я изчакваше, погледна през прозореца мълчалив. Бях забелязал този му навик да прескача темата, ако не му изнасяше, и да потъва в кратко мълчание.
— Тези дни са ми много натоварени, приятелю! — каза го с тон, сякаш изобщо не прехвърчаше напрежение между нас. — Щом се освободя, веднага ще мина да го взема, откъдето кажеш.
— Твърдо, нали!
— Кога е било меко — опита се да разведри обстановката той. След което се наведе към мен с отработения навик да убеждава събеседниците си. — Няма никакъв проблем, Жоре! Прав си да си притесняваш. Изобщо не ти се сърдя, че ми поставяш такива условия. Само ми е малко криво, че не мислиш за мен. Но ще ти докажа, че ти имам доверие. В крайна сметка, ако ми е писано да ме нареди някой приятел… и Господ не може да ми помогне. Ако искаш, изчакай да излезна първо аз — с още по-благ тон и примирено завърши той. — Все пак моите момчета ме заграждат, докато ти си само с него — посочи с поглед Тупана, който седеше на самотна маса в ъгъла. Ще ми е кофти, ако някой снайперист те „омаа“ вместо мен.
— Намеци ли ми правиш?
— Какви намеци? — отговори ми на въпроса с въпрос.
— Намекваш ми, че ще ми заложиш снайперист, ако не се разберем за гранатомета?
— Глупости, Жорка! — смути се той от това, че разгадах плановете му. — Още в началото на разговора ти казах какво ме тревожи. Все още не ми е ясно как точно смята да ме удари Младен. Хайде стига глупости! — стисна дланта ми с две ръце той. — И двамата сме изморени и изнервени, приятелю! Ти си почини, докато си свърша работата… И пак ти казвам, на мен не ми дреме къде ще ме извикаш да си го взема.
Проследих го с поглед, докато се качваше в джипа. Вената на врата му пулсираше от ярост. Трябваше да му призная, че е голям актьор. С голям успех можеше да грабне „Аскеер“ за актьорско майсторство. Въпреки многобройните ми провокации, не успях да го накарам да си изпусне нервите пред мен. Което изобщо не ме радваше. Тепърва очаквах да ми сервира големи неприятности. Сам обичаше да казва за себе си: „Аз съм много отмъстителен, а и помня като слон!“.
Глава 16
Маджо не ми се обаждаше да ме притеснява, но бях сигурен, че изгаря от напрежение. Това бе нормално за всеки поръчител на убийство. По време на процеса на разработване на жертвата, поръчителят никога не се месеше и не търсеше информация. Прекъсваше контактите си с посредника си, за да не бъде установена връзка между тях в случай на полицейска разработка след евентуалното покушение. По принцип поръчителят никога не виждаше самите килъри. Това беше неговата застраховка при засечка. Ако бъдат заловени и проговорят, го отнасяше посредникът.