На мен ми беше пределно ясно, че в нашата ситуация бях улеснил прекалено много Маджо. Ако наистина убиех Пехливанов, то той просто трябваше да отстрани мен и така щеше да заличи напълно следите. Нямах никакво намерение да му пускам тази аванта. Бях рискувал достатъчно и смятах да се измъкна от цялата ситуация жив и здрав, при това с много пари. Осъзнавах, че това е напълно невъзможно, ако застрелям Пехливанов. Младен щеше да ме приканва на срещи, за да си взема останалите пари. Макар и да бях сигурен какъв щеше да е сценарият, предполагах, че щях да се поддам.
Точно в това беше и силата му. Винаги залагаше на човешките недостатъци и с това печелеше крайната игра.
След дълги размишления Пехливанов отново ме покани на среща. Този път в една автомивка на „Опълченска“, където открай време ходехме да си мием колите. Веднага усетих, че е напрегнат. Вероятно бе намислил план, който предварително знаеше, че няма да ми хареса. След като си разменихме малко любезности, той отпи от минералната си вода, покашля се притеснено и точно когато се готвеше да започне, някакво момиче разбута охраната и се хвърли на брата му.
— Жоро, къде се изгуби, миличък! — започна да го целува тя.
Той се смути, леко я отблъсна, като я побутна на съседния стол. Чак сега видях, че това беше Паулина. Едно от най-старите гаджета на Поли Пантев, на която всички викаха просто Поли. Не се бе променила много. Русата й коса беше вързана, както винаги, на опашка. Беше с неизменните си очила, които носеше почти на върха на носа си и постоянно ги наместваше. Бе силно късогледа. Поли изобщо не можеше да се нарече красавица, но определено излъчваше голям сексапил. Навремето покойният Пантев я бе открил в собствената си дискотека „Алкатрас“ в Студентски град. Тогава бе едва 13-годишна, а той женен мъж с невръстно дете.
— Аз съм Поли — обърна се той към крехкото момиченце, обуто в изтъркани дънки и с евтино пуловерче, което кой знае защо беше седнало в служебното сепаре.
— И аз съм Поли — подаде ръката си тя без грам притеснение.
— Ебаваш ли се? — разсърди се не на шега Пантев.
— Не, наистина се казвам така. Може би ти се ебабаш? — подразни го още повече тя. — Не съм чувал мъж да се казва Поли!
— Всъщност съм Пантьо — кой знае защо реши да й разясни той.
— Ами, аз пък съм Паулина…
— С това трябваше да започнеш! — поуспокои се Поли.
— А ти защо не започна с Пантьо?
— Защото съм Поли — губеше търпение и се опитваше да излезе от глупавия тийнейджърски разговор.
— На Паулина е нормално да се казва Поли, но на Пантьо?… Всъщност за пръв път чувам такова име — изнагля съвсем момиченцето.
Пантев можеше да е голям злодей, но усети искреността в думите на малката, която на всичко отгоре едва ли знаеше кой е. Поръча й фреш, който тя веднага пожела да замени с голяма водка с обяснението, че е от квартал „Хаджи Димитър“. Сега на Поли му се изясни всичко. Това бе работнически квартал, в който момичетата най-бързо съзряваха и им се носеше слава на най-големите курви в София.
— Значи си наш човек? — обобщи Пантев.
Така започна връзката им.
Поли за кратко време облече новата си приятелка и тя важно обикаляше дансинга, събираше влажните погледи на всички бригадири и гордо сядаше от лявата му страна. Дясната беше запазена за Пехливанов. Поли не беше от хората, които обръщат голямо внимание на жените. Бързо му омръзваха. А и беше съсредоточен върху кариерата, която по това време градеше със зъби и нокти. Но не обичаше обаче да губи инвестициите си. Като пари не бе вкарал в нея повече от триста лева, но смяташе, че й е предал ценни знания за живота, а и като се мотаеше около нас, според болния му мозък, бе проникнала и в организацията. Именно затова не смяташе да я преотстъпва на никого от конкурентните бригади.
Реши да я прехвърли на Пехливанов. Там разиграваха следната сценка: Пехливанов я убеждаваше, че я обича, а Поли само я използва.
Всъщност Паулина въобще не се нуждаеше от тези разяснения. Още оттогава беше нимфоманка, изобщо не подбираше с кого ще си легне. Нямаше значение с какъв социален статус е. Това, което Поли и Пехливанов не подозираха, а всички останали знаехме, бе, че още преди първата им среща в „Алкатрас“ бе минала през всички знайни и незнайни хаджидимитровски крадци и бригадири. След като се отдаде и на Пехливанов, единственото й учудване бе, откъде е разбрал Поли.
— Не мога да разбера как всеки път успява да разбере за нас? — дивеше се Паулина. — Не знам дали трябва да го правим пак? Заплаши ме, че следващия път ще ме пребие.