— Аз съм си тук — излезе от конфузната ситуация Пехливанов. — А ти къде се изгуби? Какъв е този пич с теб, който е забил нос в стъклото на кафенето?
Погледнах натам и видях рошав, мургав младеж, ограден от охраната на Пехливанов.
— Не го ли познаваш? Това е Стилиян Петров, футболист… новото ми гадже. Предлага ми да се женим.
— Май съм чел нещо за него — смънка Пехливанов, който не се интересуваше от футбол, и махна с ръка на охраната да го оставят.
— Ами… сигурно си чел, че направи голям трансфер в „Селтик“ — Шотландия. В момента живея там, при него.
— Значи е взел доста пара — изненадващо се заинтригува Пехливанов.
— Ами… нищо не е взел, той е голям глупак, но тепърва ще взема голяма заплата. Иначе мениджърът му Лъчо Танев му прибра всичко — каза Паулина, която явно беше запозната с всички подробности.
— Нормално — засмя се Пехливанов. — Лъчо бачка за Черепа, а онзи мрази да пуска аванта на малки гъзове — футболисти.
— Чудя се, Жоро — глезено се протегна Паулина. — Мъчно ми е за „Хаджи Димитър“. Някак си не мога да свикна в тази Шотландия, а и съм свикнала да бъда със сериозни мъже. А този, малкият, е голям лигльо.
— Абе, ти да не си ненормална! Още колко години искаш да прекараш на пистата? Дръж го тоя глупак… там ти е бъдещето — скара й се Жоро.
— Може би си прав. И без това ме слуша за всичко. А и вече поех контрол над финансите. Той знае, че съм била много години около вас, и смята, че мога да го предпазвам най-добре от навлеците, които искат да се докопат до парите му.
— Къде се запознахте?
— В БИАД. Докато танцувах на една маса. Знаеш ли колко странно, Жоро. Най-добрите ми приятелки първи ми завидяха и започнаха да ми правят сечено. Опитаха се да ни направят интрига. Но този път постъпих разумно. Разказах му цялото си минало и той го прие.
— Я го покани момчето да се запознаем! - прекъсна я той. Винаги търсеше изгода във всичко и вече си представяше как оперира със свежите пари на Стилиян. Най-малкото можеше да препере през него част от кокаиновите пари на Поли.
С явно неудобство момчето дойде при нас. След като се запознахме, Паулина го отпрати. Смяташе, че разговорът, който водим, не е за неговите уши.
Пехливанов умееше да разговаря с жените чисто по женски. И сега, когато започнаха двамата да си вървят за милите си спомени, аз реших, че ми е време да се измъкна. Бях доволен, че отново забавяхме „размяната“ на гранатомета.
Глава 17
Сагата с гранатомета се протакаше и имах чувството, че нямаше край. Стуканьов ме потърси, за да ми каже, че Маджо ме кани на среща след един час в комплекс „Макси“. „Добре че не се налагаше да бия път до стадион «Славия»“ — помислих си аз. Бяха се отпуснали и с един час време, не както преди по тридесет минути. За пръв път накарах Тупана да мине през централния вход с новото ми БМВ седмица и пред смутения поглед на охранителите да затапим колите на Маджо, на които през три месеца им се сменяха регистрационните номера. Сега бяха с 0009.
За Маджо КАТ явно беше бащиния. Никой от охраната не посмя да ме накара да преместя колата. Колкото и да им беше любопитно, не можеха да разберат каква работа върша на Маджо, но със сигурност допускаха, че е най-черната, иначе нямаше как да си обяснят отношенията ни и дългите поверителни разговори по стаичките. Обикновено за една среща с Маджо чакаха с месеци.
— Как сме, колега? — подаде ми огромната си длан Бабаса, който чакаше пред вратата.
Забелязах, че на безименния пръст на дясната си ръка имаше халка.
— Да не си се оженил? — подкачих го аз.
— Знаеш, че човек дори и добре да живее, го прави — ухили се добродушният мъжага.
Видях, че от стълбището ни наблюдава новият шеф-охрана Вальо Военния. След секунди изчезна, а минута по-късно се появи самият Маджо.
— Защо не се качваш? — подвикна ми нервно, докато гледаше злобно Бабаса. Безспорно му беше неприятно, че си имаме приказка. А Вальо изпълняваше ролята на „ушенце“. Горе, на централната маса, се беше разплул Бай Миле пред кана червено вино.
— Сядай да хапнеш с нас! — ме покани на масата Маджо. — Я извикай управителя — грубо отпрати сервитьора, който бе дошъл да ми вземе поръчката.