— За какво ти е управителят? — отпи направо от каната Бай Миле.
— Ей, така… дразни ме, че е разбрал за присъствието ни, а не идва да засвидетелства уважение!
Управителят — дребно човече със зализана назад коса, направи чупка почти над масата.
— Не сте идвали скоро, господин Михалев, липсвахте ни! — започна да сервилничи уплашен той.
— Не идваме, защото не готвите хубаво! - Маджо определено не се държеше така с обикновените хорица, но сега беше видимо в лошо настроение. — К’во ще ни препоръчаш да обядваме?
— Да приготвиме някое рибно специалитетче? — въртеше очи управителят.
— Тия ги пробутвай на пичките! — ядоса се отново той. — Ние сме обикновени селяци, искаме някаква проста храна. Да има селски вкус.
— Аз… не знам… — обърка се съвсем управителят.
— К’во не знаеш, бе? — удебели гласа си Бай Миле. — Ти да не би да си гражданин?
— Не съм — смутолеви човекът.
— Навремето ходил ли си по панаирите, събори… и там разни други?
— Ходил съм — примрял от страх промълви управителят.
— Помниш ли там кебапчетата и кюфтетата какъв вкус имаха? Кюфтетата с много лук, а кебапчетата с една специфична подправка. Е, такова едно плато ще ни донесеш! Искам да ни изпечеш хляб.
— Страхувам се, че не печем, господин Бай Миле… но ще го направим, ще го направим… — стресна се изведнъж от зловещия поглед, който му отправи Бай Миле.
— Ше го направите я, къде ще ходите! Иначе лично ще те гръмна в крака — попипа се по несъществуващия пистолет Бай Миле.
— Знаеш ли защо им се дразня на тия? — опита се да обясни Маджо, след като мъжът се отправи към кухнята. — Собственикът на комплекса, който е на един хвърлей от къщата ми и е залепен до хотела ми (имаше предвид хотел „Амбасадор“), ми отмъкна терена изпод носа. А това, което най-много ме дразни, е, че се занимава с внос на памперси. А ние, с петрол, застраховане…
— …убийства… и па немаме такива пари… — обобщи тъжно Бай Миле.
— На теб, Милчо, все не ти стигат — сряза го Младен, който не искаше да допусне, че някой може да е по-богат от него. Какво стана по нашия въпрос? — смени темата рязко Маджо, като сниши гласа си.
— Чакам Пехливанов да се престраши да дойде да вземе тръбата.
— А ако дойде и само ти отвори багажника, като се заключи в джипа, к’во ше направиш? — включи се Бай Миле.
— Ще се направиш, че го оставяш, и ще го простреляш през задната седалка — реши да ми помогне в отговора Маджо.
— Няма да стане… там има кора — подсети го Бай Миле.
— Знаеш ли, че е най-разумно — замисли се за миг Маджо — да лепнеш едно специално устройство, което ще ти дам, след което да го взривиш дистанционно, което пак аз ще ти дам — ухили се доволно той.
— Не се наемам с такива неща. Откакто съученикът ми Момчил се самовзриви, нямам вяра на такива устройства.
За миг с Бай Миле се спогледаха съучастнически, след което дебелакът гръмко се разсмя.
— Мисля, че е време да му разкажеш, Младене!
— Не знам дали ще ти е приятно да го чуеш, Жоро, но Момчил Бенев не се самовзриви. Взриви го Женята, скрит в храстите с второ дистанционно.
Това ми дойде в повече. Женята и Момчил бяха доста близки и не намирах логика, защо Поли би му го поръчал. Момчил бе вярно куче, готов да даде живота си за него. Усетил смущението ми, Маджо реши да ме разбие докрай.
— Искаш ли да ти кажа кой е отговорен за смъртта му?
— Кажи ми — повдигнах рамене.
— Ти. Когато ми каза, че се занимава с взривове и го забеляза да обикаля около „Славия“, реших да се отървем от него. В случаен разговор с Поли му подхвърлих, че съм наясно кой му е бомбаджията. Поли взе, че се върза лесно. Убедих го, че Момчил е близък с Пехливанов и това го прави опасен. Винаги може да се подлъже от него и като нищо да му заложи бомба, докато са на риба. На Поли по това време толкова и му трябваше. Веднага поръча на Женята да го извърти, което си беше своеобразна демонстрация за мен. Искаше да ми покаже колко бързо може да действа. Та… така, Жорко, с твоята информация и с моите интрижки пратихме Момчил в отвъдното.
— Що не пиеш едно уиски? — разведри обстановката Бай Миле. — Аз така правя…
— Наистина нещо много се бърза — успокоително ме потупа Маджо. — Я го погледни Бай Миле как се забавлява!
— А да знаеш що съдби съм променил! — взе се насериозно Бай Миле, докато примлясваше поредното кебапче от платото, до което ние с Маджо все още не се бяхме докоснали.
— Нямам нужда от уиски! А и Момчил беше мръсник — стегнах се аз. Всичко ми дойде доста изненадващо, иначе никога не бих показал слабостта си пред тези двамата, които ми заприличаха на кръвожадни изроди.