— Така те искам! — удари силно вече подпийналият Милчо по масата. — Ше трепеме наред!
— Стига, Милчо! — погледна строго Младен. И в типичния за него стил смени посоката на разговора. — Женята и Пехливанов знаят ли, че имам нова бронирана кола?
— Знаят — излъгах го аз.
— Е, и какво смятат за нея? Все пак я купих лично от германското правителство. Външният министър Йошка Фишер се возеше в нея. Бих казал, че е доста добра — наду се Маджо.
— Казаха ми, че си купил колата на Вальо Златев, шефа на „ЛукОйл“, и доколкото знам наистина той я взе навремето от германското правителство. Но при силен удар я усукал и понеже била застрахована в БулИнс, ти си го завъртял, че трудно може да се оправи, и си му я купил на безценица, като си преебал и съдружниците си Маргина и Димата, а сте платили тримата щетите от общата каса на застрахователната компания. А накрая колата си я прибрал лично ти. По физиономията на Маджо разбрах, че информацията от Крейзи е абсолютно точна. Иначе Женята и Пехливанов си нямаха и идея за новата S класа на Маджо.
— Слухове всякакви… вече не им обръщам внимание — махна с ръка той и отново промени темата. По-точно върнахме се на първоначалната: За предстоящото убийство на Пехливанов.
— Струва ми се, че има вариант да му предадеш гранатомета и да не го застреляш — погледна ме подозрително той.
— Наистина не мога да ти дам гаранции — неволно изпуснах изречението, с което сам попаднах в капана.
— Ами тогава ми го донеси, за да го повредя, както се бяхме разбрали първоначално.
— Добре, но трябва да уговорим къде — реших да го завъртя така, както бях успял да извъртя Пехливанов.
— Нали ти казах да го дадеш на Рахмат.
— Не, няма да стане. Нямам му доверие. Или на някой от вас двамата, или нищо…
— Ок. Донеси го сега, тук — изненада ме Маджо. За разлика от Пехливанов, май не му пукаше. Въпреки това реших да блъфирам докрай.
— Тръгвам веднага, след половин час ще го донеса. Нали ще ме изчакате? — изправих се аз.
— Чакай малко — хвана ме за ръката Маджо. — Сега е петък. Какво ще кажеш за неделя? Вътре в стадиона, в съблекалнята, където се виждаме. Отвън няма да има охранители, но направо си влизай сам вътре, а Бай Миле ще дойде да го вземе — погледна той дебелака, който кимна, докато лапаше на големи залъци прясно изпечения хляб.
Стана ми много криво. Вече бях сигурен какво ми подготвят. След като усетиха, че няма да убия Пехливанов, веднага минаха на варианта да отстранят мен. На Маджо явно не му пукаше за стоте хиляди капаро, които ми даде, а искаше на всяка цена да притежава несъществуващия гранатомет.
— Даже вземи твоя човек с теб — хвърли поглед през прозореца към Тупана, който се въртеше пред колата ми. Бях напълно сигурен — щом настояваше и Тупана да дойде, нямаше да излезем живи от съблекалнята на стадиона.
— Ок, тъкмо ще ми помогне за тръбата — веднага се съгласих аз. — Не смеех да ти го предложа, защото мисля, че му нямате доверие.
— Глупости — излицемерничи Маджо. — Щом ти си го довел, сме го приели за наш приятел.
Младен явно ме подценяваше много, смятайки, че ще вържа на подобна постановка. Съгласих се само по една причина — исках да се измъкна невредим от ресторанта. Нямах представа дали Бай Миле не бе заложил някой от убийците си, който при отрицателен отговор да действа веднага.
— Хайде, тогава, до неделя — тупнах силно Бай Миле по рамото и стиснах ръката на Маджо.
Кожата му беше студена като на змия. Бай Миле дори не посмя да вдигне погледа си към мен. Гледаше гузно в масата и мачкаше с пръсти питка хляб.
Нямаше спор, че ми подготвяха началото на края.
Глава 18
Накарах Тупана да завърти колата през Студентски град, когато тръгнахме от комплекс „Макси“, за да се уверим, че нямаме опашка.
Имах нужда да се разходя, да си избистря ума и да анализирам какво да правя оттук нататък. Не ми се обикаляше надалеч, а най-близкото място бе Ловният парк до Зоологическата градина. За миг осъзнах, че изборът ми не е случаен. Така щях да си напомням, че „те“ все още ми дишат във врата.
За пръв път след близо десет години в организацията се замислих дали не трябва да я напусна. Поне за малко.
Докато търсех изход, получих есемес от Пехливанов, който ме канеше след час в кафе-сладкарницата на парк-хотел „Москва“. Усмихнах се на себе си. За кратко време станах най-каненият мъж на срещи. Но и той ми даваше само час време за среща. Една от основните причини, поради която исках да си почина от всичко, поне за малко, бе липсата на доверие и всеобщата параноя, която завладяваше всички.