Бях проследил вестниците. Същия ден, докато в едната зала Тошко Матов провеждал тегленето на борците за предстоящото републиканско първенство, в съседната зала Джамов играел футбол с приятели. Фиката чакал притаен с картечницата на близкото кръстовище да излезе черната S класа на Джамов. За зла участ пръв от залата излязъл Тошко Матов с неговия колега Янчо Костадинов, който наскоро също си купил подобен черен мерцедес. Предложил на чичо Тошко да го хвърли до вкъщи, вместо да се влачи с градския транспорт. Вероятно моят глас отново е прокънтял в съзнанието му и с един откос е отнесъл главата на Тошко Матов с убеждението, че е изпълнил задачата и Джамов вече е на оня свят.
Нямаше за какво да го виня. Това беше една голяма ирония на съдбата.
Част от нашия прокълнат свят, в която аз бях въвел Серафим Антонов — Фиката.
Стегнах се. Моментът не беше подходящ за сантименталности. Все още ми липсваше основната информация — кой е убил Стоил.
— За какво ти е да знаеш, Жоре — след кратко мълчание промълви Фиката. — Стоил не ти беше близък. Ще ме предадеш ли, ако ти кажа?
— Ти вече ми разказа достатъчно неща, за които мога да те предам. Знаеш, че няма да го направя — успокоих го аз.
— Димата го организира — отговори с пълно безразличие.
— Ти откъде знаеш?
— Димата бе поръчал на Пешо да ме доведе, да се запознаем. Опитваше се да ме нахъса да поема поръчката за Бай Миле — изненада ме Фиката.
— Нямах идея, че и Димата е искал да се отърве от Милчо.
— Аз си замълчах, но Пепи Щангата каза, че с него ще е много трудно. Бай Миле бил голям професионалист. Тогава Димата се ядоса и се изпусна: „Той и Стоил беше голям професионалист, а излетя с асансьора с триста!“ Явно беше дрогиран, сякаш говореше на себе си. „Голяма работа беше този Стоил“ — и това го повтори на няколко пъти. — Беше изчислил всичко, без едно, че аз и Маргина построихме сградата на БулИнс и предварително определихме кабинетите на всички. Маджо се спаси, защото се отказа от собствен кабинет. А Стоил с удоволствие се намести в този над моя и на Маргина. Бяхме монтирали подслушвателни в стената на кабинета му и месеци наред слушахме как изсипва злоба срещу нас. Обясняваше на приближените си, че наближава краят на „тия боклуци, на които тъпча главите им сега“.
— И ти си сигурен, Фика, че това Димата го каза пред теб? — попитах го внимателно аз. Не можех да допусна, че играч от класата на Димата можеше да си позволи да говори така.
— Заклевам се, Жоре!
Знаех, че Фиката нямаше откъде да знае тия подробности, ако някой не му ги беше казал, а и едва ли имаше чак такова въображение, за да ги измисли.
— Пускам те да си ходиш — сложих ръка на рамото му. — Кажи ми само кой е сложил взрива. Съмнявам се Маргина и Димата да са се наели лично с това!
— Нямам идея… разказах ти абсолютно всичко, което знам — надигна се тежко от земята Фиката.
Гледах го как бавно се отправи към изхода на горичката, с отпуснати рамене, сякаш половината свят се бе стоварил върху плещите му. Стоях дълго бреме така в храстите с другата половина, върху моите рамене. Цялата мръсотия започна да ми идва в повече.
Глава 22
След случката със Серафим намразих организацията до смърт. Вече имах конкретен план какво да направя с нея. В началото, когато я създавахме, идолът ми беше италианският кръстник Тото Риина — най-жестокият мафиот, който по онова време смятах за справедлив мъж. Сега се възхищавах от Антонио ди Пиетро — човека, провел операция „Чисти ръце“ и вкарал Риина зад решетките. Нямах намерение да се обвързвам с никого. В момента можех да осигуря преднина на всеки от големите, но не виждах никакъв смисъл.
Ако останеше Пехливанов, щеше да се самозабрави напълно. Просто така бе устроен.
Ако подарях окончателната победа на Маджо, нищо нямаше да приключи. Параноята щеше да го кара да си измисля нови и нови врагове.
Бях мислил и върху Големия Маргин. Простоват селски мъж, с когото трудно се комуникираше. Претендираше за справедливост, но всъщност не понасяше да има партньори. Определено искаше да покори върха и да остане сам там.
Безспорно най-гаден беше Димата. Не му беше чужд нито един мръсен номер. Поръчваше убийства само по необходимост или поне вярваше в това. Беше изключително амбициозен и предпочиташе да смаже враговете си, но да ги остави живи, за да се наслаждава на агонията им.
Жоро Илиев отдавна не пееше в хора. Въпреки всичките легенди, които сам развиваше за себе си, беше голям страхливец. От години знаеше, че Маджо и Бай Миле са убили брат му, но нямаше ни най-малко намерение да отмъщава и дори да се конфронтира с тях. Преди време на среща с Пехливанов му бе обяснил житейската си стратегия: „Не обръщай внимание на Лимоните, приятелю! — така Илиев наричаше сикаджиите. — Девета година се опитват да ме убият, но аз просто се пазя, без да им отговарям. Рано или късно те ще се унищожат сами!“ Впоследствие наистина се оказа пророк. Когато предадох разговора им на Маджо, той не обърна внимание на последното изречение, а се хвана за Лимоните.