За миг се усети, че ми е казал повече, отколкото трябва, и отново по стар обичай рязко смени темата:
— Виж сега! Дай да се уговорим нещо конкретно. Вдигам офертата за Пехливанов на 300 хиляди евро. Ако успееш, ще си приспадна капарото, което съм ти дал, и ще ти изплатя останалото. Така че всичко е в твои ръце. Действай! Сигурен съм, че ако го отстраним, Маргина и Димата ще спрат да се бунтуват. Но, аз няма никога да им простя… — процеди през зъби той. — А, а щях да забравя… — върна ме той от вратата. — Опаковай записите и ми ги прати тези дни по Сашко!
— Няма проблем! — побързах да се измъкна.
Глава 24
Притиснат от новата оферта за главата на Пехливанов, а и за записите, след кратък размисъл реших да отида при него. Разказах му в общи линии за офертата на Младен и замислихме план как да се скрие и да приберем парите му.
Срещнахме се с Димата, който с особена радост обеща да разгласи цялата история как Маджо по най-левашкия начин се е разделил с 300 хилядарки. Нямах намерение да сътруднича нито на Пехливанов, нито на Димата. Макар и притеснен от обстоятелствата, продължавах да следвам плана си по унищожаването на омразната ми организация. Мислех после да се покрия за известно време и злобата на Младен щеше да ескалира върху Димата и Пехливанов. Ако успееше да се справи с тях, вече щеше да мине на директен сблъсък с Маргина, който засега все още стоеше в сянка.
След като не успяхме да извъртим Маджо, Пехливанов, който същата вечер излезе от импровизираното си изгнание, ми направи среща в Текила бар.
— Трябва да се скриеш, но няма да е за дълго — направи се на загрижен той.
— Какво имаш предвид с това „няма да е за дълго“?
— Киро Малкия е взел оферта от Димата. Смята, че скоро ще успее да приключи с Бай Миле. Влязъл му е в дирите.
Пехливанов умираше да се прави на много осведомен и в стремежа си да се показва не успяваше да запази тайна. Смяташе, че ако не ме информира и Бай Миле умре, никой няма да му признае колко е бил навътре в нещата. Беше от онези, които ако изчукаха някоя пичка и не се похвалеха, не го брояха за чукане.
Киро Малкия наистина успя. Разстреляха Бай Миле и хората му като кучета. Най-странното беше, че бях ходил стотици пъти в „Славия“, но така и не разбрах, че Бай Миле прекарва повече от времето си трийсетина метра по-надолу, в ресторанта, над който, между другото, се намираше част от администрацията на футболния клуб. Един-единствен път се бе изпуснал пред мен, когато ми натресе Радослав, човека, който после пропя, че съм му поръчвал убийства. Тогава ми бе казал: „Ела в ресторанта да те запозная с едно момче!“ — но като го попитах в кой ресторант, явно се усети и поиска адреса на офиса ми, за да го прати директно.
Най-интересното в цялата история бе, че Бай Миле умря от собствения си план. Преди време бе обсъждал с Димата как смята да убие Пехливанов в имението му на язовира. Щял да използва хора, преоблечени като полицаи.
Димата се възползва от замисъла и месец по-късно го стовари с пълна сила върху нищо неподозиращия Бай Миле.
Седмица по-късно бях на рождения ден на Пехливанов в Текила бар. Празнуваше го за пръв път след смъртта на Поли. Смяташе, че след убийството на Милчо проблемите са му приключили. Беше решил, че Младен е вече беззъбо куче. Гордо се разхождаше с изрязана фланелка и показваше напомпаните бицепси пред гостите си. Мина покрай мен за „наздраве“, намигна ми и ми прошепна:
— Голям майтап! В деня на убийството бях взел една от най-скъпите компаньонки на „Визаж“. Ама ти, всъщност, я знаеш бе, тази, Ирен Онтева. За лош късмет, не можах да си намеря хотел, всички бяха заети. Накрая се изнервих и реших да я оставя. Точно се спускахме от Симеоново и ни спряха маскирани полицаи с автомати. От тях разбрах, че е убит Бай Миле. Записаха данните на всички в колата — разхили се той. — Дори ми мина яда, че не успях да си намеря хотел, но поне си осигурих алиби. Иначе кой знае колко щяха да ме мотаят по разпити.
Продължи да се перчи при другите си гости. Само след минута към мен се приближи Наско Чолев, БОП-аджия и голям шпионин. С него се знаехме от спорта. От години бе близък на Пехливанов и често му осигуряваше полицейска информация. Направи опит да ме подпита за хора, които най-малко ме интересуваха. Не че и него го вълнуваха особено, но беше вече професионално изкривяване. Определено беше подпийнал, а знаех, че не носеше на алкохол.
— Ти какъв го играеш сега, там в БОП-а?
— Никакъв… въпреки че съм подполковник. Даже се пазят от мен. Като заговорят нещо сериозно, ме пращат за кафета. Мен Бойко ме мрази открай време и сега търси начин как да ми удари балтията… Д’еба и корумпираното му копеле! — изпусна се Чолев. Явно изобщо не се усети, защото направи признания, които никога не бях очаквал от него.