Разказа ми, че като отишли на огледа веднага след сигнала за убийството на Бай Миле, него го оставили малко настрана. Докато обикалял, видял група ученички пред ресторанта на входа. За да демонстрира дейност, ги заразпитвал дали не са видели нещо.
— Ние идваме често тук — отговорили му те. — И знаем кой е убитият.
— Че защо ще идвате тук? — попитал ги Чолев, който беше голям пуритан, и веднага решил, че Бай Миле налита на ученички.
— Опитваме се да вземем автограф от Бойко Борисов, който от време на време идва да обядва с този чичко.
Чолев се зарадвал на мига, че ще изкара компромат за Бойко. Но един от колегите му също чул разговора.
— Много сте малки! Нищо не сте видели! — отпратил ги той.
След близо час слушане на идиотските истории на Чолев се измъкнах незабелязано от рождения ден. Въпреки смъртта на Бай Миле Маджо си оставаше фактор и бях сигурен, че никога няма да ми прости. Щеше да ме преследва докрай. Знаех обаче слабото му място — нуждаеше се постоянно от актуална информация. Милчо беше основният му източник. Сега, колкото и да ме мразеше, щеше да се нуждае от мен.
Сигурен бях, че скоро щеше да ме потърси.
ЕПИЛОГ
Три месеца по-късно Маджо наистина се обади.
В последно време много често се събирахме със стария ми приятел Митко Бретона, който наскоро се бе върнал от Унгария.
Бретона бе дошъл да търси процент от всичко, изкарано от петрола. Навремето му направиха постановка — обвиниха го в убийство, което не бе извършил, и го принудиха да емигрира в Унгария. Преди да напусне страната, управляваше петролната фирма, която Маджо наследи и превърна в „Интерпетролиум енд партнерс“. Знаех, че Младен ще разбере за тези срещи, не че на тях си говорехме нещо особено. Бретона го наричаше „дамска курва“ и казваше, че ако му попадне, ще го ебе. Публична тайна беше, че Маджо доста се страхуваше от него.
Затова не се учудих, като чух гласа му в слушалката:
— Разбрах, че си намерил нов приятел, Жоро!
— Да не би да ревнуваш?
Младен се разсмя пресилено.
— Искам да знам дали не ми подготвя нещо.
— Смята да прати руснаци в чужбина да те намерят — наплаших го аз. Бретона наистина всяка вечер разправяше подобни врели-некипели, но аз ги приемах по-скоро като пиянски брътвежи.
— А нещо друго? — подмина репликата ми Маджо, сякаш не му пукаше.
Знаех, че отново трябваше да стана ценен за него, за да не ме преследва, и затова реших да се целя в най-слабото му място.
— Маргините ми предлагат да свидетелствам, че си ми поръчвал убийства.
Това, разбира се, беше пълна измислица.
— Благодаря ти! Ще се обадя да се видим и да се реванширам, като се върна — затвори неочаквано той, без да ми даде възможност да кажа каквото и да е било.
Нямах си и на идея, че с това изречение наистина разруших организацията.
Година по-късно арестуваха Маргините точно със същата постановка. Не се съмнявах, че именно аз неволно я подсказах на Маджо.