Излязох на балкона. Не исках Тупана да чуе разговора ми с Крейзи. Беше цяло изкуство да умееш да манипулираш хората. Занаят, който нямах намерение да предавам на никого.
Както очаквах, Крейзи вдигна още при първото позвъняване. Макар и женен, той си оставаше войникът, който по всяко време на денонощието служеше на мен, Славчо и Маджо.
— Слушам, шефе! На човека ли трябва да се обадя?
— Не, не… — много мило провлачих гласа си. — Просто ми е гадно, че днес така постъпихме с теб. Чувствам нужда да ти се извиня. Ще мина през вас, и без това съм в движение.
— Ама няма проблем, аз не ти се сърдя… Като имаме време, ще се видим, че сега съм гушнал жената.
— Не се безпокой, Крейзи — натъртих аз — Няма нужда да пътуваш до Орландовци. На пет минути съм от Мусагеница. Ще те чакам пред черното голфче на жена ти.
Крейзи за момент изчезна от линията, след което избухна във фалшив смях.
— Голям професионалист си, шефе — разхили се той, макар гласът му да трепереше. — Трябваше ти само половин ден да ме откриеш. Наистина те признавам!
— Стига си се подмазвал! Слез долу! Ще мина да ти кажа две приказки.
Крейзи обикаляше нервно пред голфчето. Отпратих Тупана на съседния тротоар и започнах, без много да се церемоня.
— Чуй ме сега, Сашко! Знаеш, че за разлика от Славчо винаги съм откровен. Това, че ти е намерил жена и че ти е станал кум…
— Ама не ми е намирал той — прекъсна ме Крейзи. — Тя просто бачкаше в ресторанта…
— А ти замислял ли си се, че може Славчо да я е подковал да те свали. Колко му е да омае някаква ученичка, като й каже, че ти си перспективен и той винаги ще й помага. А от време на време може да разпалва и семейния огън.
— Защо му е да го прави? — сгърчи се отчаян Крейзи.
— За да има с какво да те държи завинаги. Нима си забравил, че преди години по същия начин кумува и на колегата ти Коце, който също уж случайно се ожени за сервитьорка от „Олимп“.
— Евала, шефе! — прегърна ме Крейзи. — Ти наистина ми мислиш доброто… На жените не бива да се вярва! А най-малко пък на Славчо Жената.
— Мислех, че така те е завъртял, че си забравил стария му орландовски прякор — подхвърлих аз усмихнат, но бях сигурен, че едва ли щеше да забрави моя жест тази вечер.
Можех да се прибера спокойно. Бях посял семената на съмнение у Крейзи и смятах, че ще ми е верен. Най-малкото до мига, в който Славчо позволи на жена му да му роди дете.
Глава 3
Срещата с Пехливанов беше в ресторант „Елдорадо“ в Горубляне. Бе се настанил в едно сепаре на втория етаж. Пистолетът му лежеше демонстративно на масата пред него. Определено бе в добро настроение. Не се бяхме виждали само от десетина дни, но за това кратко време, освен охраната и джиповете на Поли, бе наследил и обноските му. По всички заведения, където се подвизаваха хора от групировките, бяха почнали залагания колко време му остава да живее.
Но това явно изобщо не го притесняваше. Още докато беше жив Поли, всички казваха: „Жорката живее добре, но излезе ли от опеката на Поли, ще го ощавят за около седмица!“ Смятаха, че няма сърце и душа да се бори сам. А и нямаше как да мислят по друг начин. Досега той не бе проявил кой знае какви качества. Возеше се в последни модели мерцедеси и разхождаше двама дебелаци охранители само за украса.
Още на предишната ни среща с него и Женята в същия този ресторант разбрах, че е чакал звездния си миг. И сега, когато той настъпи, не смяташе да го споделя с никого. Стана и ме прегърна тържествено. Леко го отблъснах, направих му знак с пръст да мълчи, след което извадих от джоба записващото устройство на Маджо и му го показах да го разгледа от двете страни.
Пехливанов беше интелигентен и определено схващаше много бързо. Не посмя дори да го пипне, а просто разпери ръце в недоумение. Очакваше аз да му кажа какво да прави. Мълчаливо му дадох знак да ме изчака, слязох на долния етаж и връчих устройството на Тупана, който седеше при неговите охранители. Предварителната ни уговорка бе да се махне някъде надалеч. Подозирах, че устройството може и да засича местоположението. Пехливанов нервно се разхождаше около сепарето, изчаквайки какво друго съм му подготвил.
— Какво става? — погледна ме с недоумение.
— Бай Миле се свърза с мен. — Пехливанов почервеня. Винаги реагираше така, когато се ядоса или се притесни от нещо. Без да му обръщам внимание, продължих. — Знаеш ли, че част от неговите охранители са ми от махалата? Като се прибирах вчера, изненадващо ме пресрещнаха и Бай Миле слезе от колата да говори с мен. Каза ми, че е наясно, че сме близки, и иска да му осигуря достъп до теб.