— Какво иска пък от мен тази свиня? — избухна Пехливанов.
— Изобщо не иска да те вижда! Иска достъп, за да те застрелят.
— Заплаши ли те?
— Не, обеща ми пари.
Както винаги, Пехливанов постъпи тактично и не ме попита колко. След неколкоминутно мълчание заговори тихо и спокойно.
— Едно не ми се връзва. Как така ти има доверие?
Естествено, въпросът му никак не ме изненада. Макар и да не познаваше нашите схеми, бързо се учеше в движение.
— Не ми се доверява. Както виждаш, това, което ти показах, е записващо устройство. Иска да те чуе какво говориш.
— И все пак, нали знае, че сме приятели… Защо мисли, че така лесно ще ме предадеш?
— Явно след като са убили Поли, са си повярвали и смятат, че всички трябва да им робуват.
— Много си прав! — успокои се той. След което рязко избухна и започна да удря по масата. — Абе тия двамата с Младен за какви се мислят? За някакви дърти мафиоти ли? Това, че сме със седем-осем години по-млади от тях… трябва веднага да им клекнем ли? Изобщо не ми пука, че искат да ме отстранят. Нека само да опитат! — афектира се той още повече. — Но почват да ме дразнят, тормозят и приятелите ми. Те си мислят, че на този свят всичко се купува с пари или със заплахи! Не са си направили труда да разберат, че ние сме израснали заедно. Бяхме приятели и по времето, когато носехме по двайсет стотинки в джобовете си.
Докато изслушвах тирадата му, се замислих, че всъщност наистина заслужаваше мястото на Поли. Дребният можеше само да заплашва, а този беше голям популист. Държеше се като обигран политик.
— Чакай малко — прекъснах го с прикрита досада. Всичко това го бях слушал през годините. Обичаше да надъхва хората, като им припомня за доброто старо време, а всъщност мислеше само за себе си. Беше алчен и стиснат, а егоизмът му прехвърляше всякакви граници. — Това, че сме приятели и няма да те предам, е ясно! Кажи ми какво ще правим оттук нататък?
— Не знам, приятелю! — поукроти се той.
— Бай Миле ми подхвърли, че и Маджо иска да се срещне с мен.
Тази моя реплика го приземи напълно. За миг видях пред мен онзи мъж, който не можеше да вземе сам решение и се подчиняваше изцяло на Поли. Премигна два-три пъти на парцали, почеса се зад врата, след което стана от масата, прибра си пистолета и чак като стигна до стълбите, се обърна замислен и отрони тъжно:
Не знам, Жорка… Явно нещата загрубяват… Това не е в моя ресор. Ще ви направя утре по същото време среща с Женята. Може пък и да измислите нещо. Засега ще е по-добре да не се виждаме, аз проблем нямам, но ако разберат, че по всяко време имаш достъп до мен, ще те изтормозят.
От него лъхаше на лицемерие. Явно е, че не му пукаше за мен, по-скоро се притесняваше да не би наистина да се поддам на парите или на заплахи и да го предам. Затова веднага се дистанцира.
Разказах му цялата тази измислена история, защото исках да го предпазя. Трябваше ми жив. Най-новата ми стратегия беше, освен него, засега да предпазя и Маджо.
Осъзнавах, че в създалата се ситуация бях ценен и за Маджо, и за Жоро. А това ме превръщаше автоматично във враг на техните кучета Бай Миле и Женята. Затова исках първо те да се избият помежду си. А след това щях да тласна и Пехливанов към самоунищожение.
Естествено, нямах и грам съмнение, че който и от двамата босове да остане жив, щеше да иска да ме погребе заедно с мръсните си тайни.
Глава 4
Телефонът ме събуди с пронизителния си звън, продължил повече от няколко минути. Пискливият глас на Женята прокънтя в ушите ми:
— Ангелееееее… Трябва да се видим спешно!
— Къде? — попитах изнервен от опита му да имитира Поли, който по същия начин сменяше имената, като ни търсеше по телефона.
— Ако ти кажа къде, ще успееш ли след една минута? — продължи с истерична нотка Женята.
Знаех, че е страхливец, но бях сигурен, че това виждане ще е от полза. Ако му откажех сега, трябваше да чакам още поне четири-пет дни, за да се срещнем. Явно бе подплашен от създалата се ситуация.
— Добре. Казвай къде си!
— В твоя квартал.
— Това можеше и да го пропуснеш. Знам, че си някъде около нас. Къде точно?
— Ама… ако ти кажа, ще дойдеш ли наистина след една минута?
— След една минута мога да дойда само ако си пред блока ми. Но, повярвай ми, ако си тук, ще е страшно за теб, тъй като не съм ти показвал къде живея. А така ще съм убеден, че си ме следил. Иначе „Изток“ е голям квартал и ако си някъде другаде, едва ли ще успея.
— Ако съм пред блока ти, то е само случайно! — изписка Женята.